За ролята на жените в революционните ни движения е писано много малко. И нищо чудно, защото тя, с някои малки изключения, обикновено не е достатъчно централна или гласовита, та да привлече вниманието на историците.

Същевременно не може да се каже, че жените са напълно пренебрегвани. Мара Бунева и Менча Кърничева са героини, за  които обикновено хората поне са чували, но истината е, че тяхната дейност, това, което им донася слава и почит, всъщност не е собствено женска. Вниманието към пола им е колкото очаквано, толкова и прикриващо истинската роля на жените в революцията.

А тя не би могла да се случи без образователната дейност, с която се занимавали  множество млади жени. Не се е случила и без домовете на комитите, без жените, които укривали и предавали писма и оръжие,  съхранявали архиви; без майките които учели синовете си да бъдат добри патриоти.

Нстоящият проект започна с желанието ни да систематизираме и предложим малко повече сведения за жените в революционната дейност и се разрастна доста неочаквано.  Един от ценните текстове, на които се натъкнахме, беше този на Коста Църнушанов  (един от основателите на ММТРО[1]), който година преди да умре,  пише статията? „Ролята на българката в македонското освободително движение[2]. Текстът е резултат от дългогодишната му принадлежност към македонските активистки кръгове, основан на лични познанства и интервюта с преки участници в събитията, както и на доброто познание на мемоарите на различни местни войводи.

Някои от статиите в справочника са преки цитати от неговия текст (означени с инициалите „КЦ“). Освен информация за конкретни жени или женски групи обаче, той предлага и един много добър общ поглед към ролята на жената в освободителното движение.  Следващите параграфи, цитирани от неговата статия, служат като допълнение към настоящия увод.

Ролята на българката в македонското освободително движение , Коста Цънрушанов[3]

В българската народна поезия съществува една песен, която започва със следните стихове:

Дека се чуло, видело мома войвода да бидит

на седемдесет сеймени, на тия гори зелени…

Това са началните стихове на песента за Сирма войвода, родом от с. Тресонче, Дебърско, Песента е записана от Димитър Миладинов (песен №212 от Сборника). Тази изненада на народния певец, че една мома е станала войвода, отразява господстващото във вековете положение на българката – да бъде вън от обществения живот и борби, в които почти единственият действащ фактор е мъжът.

И въпреки това факт е, че дните на турското робство са били толкова страшни, че и ръката на жената е бивала принудена да се вдигне в защита на чест, семейство и родина. Отражение на това явление намираме в редица предания за жени-хайдутки, някои от които исторически личности, като напр. Сирма войвода. Румена войвода от Гюешево, Цвета вой-вода от с. Узем, Паланечко, и др., за които песни се пеят:

„Не ли ти е жално за твоята кукя. Румено бре? – Моята е кукя гората зелена, дружино бре!“

или за Ангелина войвода:

„Най-напред си иде мома Ангелина, в лева рака носе това алов баряк, а по нея връве бугарската войска…“[4]

Така се пее за Гуга, Рада, Бояна, Гроздана, Тодорка войвода, Янка войвода[5]. (пълните текстове на тези песни са подадени в Приложение 1) Въпреки тия скромни известия на народната песен и преданията, сигурно ще да е, че българката е стояла вярно до мъжа, брата или сина си при всички прояви на въоръжена борба. Но тази й роля е била безшумна, невидима и затова в сянка – в широката сянка на мъжа.

Обаче колкото по-организирана е била освободителната борба, толкова по-определено изпъква ролята на жената. И ние знаем, че от времето, когато Васил Левски основава вътрешната революционна организация, жената се явява вече с най-съществената си роля като съратник в борбата: укривателка, снабдителка, куриерка, разузнавач, а понякога и боец. Сред българките, които особено се отличават с такава роля, всички познаваме образа на прочутата баба Тонка Обретенова. Тя е била чудно олицетворение на смелост, самообладание, пожертвувателност, преданост на синовното и всебългарското дело, верен страж и герой в страданието. Като нея имаме и други жени, участвали в Априлското въстание.

Но това е жената от народа, простия народ с неговия безсмъртен инстинкт за своя народност, събуждан и възпи-таван най-първо от жената. Обаче в годините на голямо революционно напрежение в България, започнало своя възход чрез апостолската дейност на Левски, постепенно се очертава друг образ на българката. Това е образът на учителката-революционерка. В началната си фаза той е скромен, както е скромно участието на българката в обществения живот по това време. Впрочем скромен е тогава и образът на българския учител-революционер.

Този образ започва вече да се очертава през Априлското въстание. Тогава в Панагюрище виждаме редом с главния войвода Бенковски да се изправя свенливо и моминският образ на учителката-революционерка Райна Попгеоргиева – Райна Княгиня, за която всеки българин знае много нещо. Нейното дело се изразява в три насоки: училищна, обществена и революционна. Като учителка тя е възпитателка на подрастващите в родолюбие; като общественичка е организаторка на женско просветно, родолюбиво дружество, а като революционерка тя е посветена в тайното народно дело и е удостоена да изработи знамето на Панагюрски революционен окръг, което развява в деня на обявяването на Априлското въстание редом с Бенковски. След въстанието, заловена от турците и подложена на тежки страдания, тя запазва духа си горд и с това дава пример за силата на духа на българката.

Много по-забележителна, макар и далеч по-малко известна е ролята на друга българска учителка по същото време, но вече на българския юг – в Македония. Това е прочутата по-сетне Неделя Петкова Караиванова или просто баба Неделя, възрожденката, и нейната дъщеря Станислава Караиванова. Тяхната роля на революционерки е задействана под влиянието на Левски и в изпълнение на неговите указания в духа на програмата на БРЦК, но вече в Македония, тъй като двете учителки, родом от Сопот и роднини на Левски, действали във Велес, а после в Солун като представители на БРЦК. Във Велес те разпространяват прокламациите му, събират младежите в къщата на родолюбивия Георги Копанданов, четат им революционна литература и ги учат на революционни песни. Същевременно организират и женско патриотично дружество с касиерка Лицка Кушева, писарка Мица Дръндарова и съветничка Костадинка Крепиева. При това бродират и революционно знаме, поръчано им от Левски по даден от него модел, донесен от куриера поп Константин от Карлово. В центъра на червения плат стои златен лъв, над него – надпис „Свобода или смърт“, а под него – надпис:

„Станете да ви освободя.“ Но знамето било недовършено и поради предателството на един грък, турски шпионин. Унищожено е в последния момент, а двете учителки са изгонени от града.[6] След много перипетии те се озовават в Солун, където влизат във връзка с местното революционно ядро, ръководено от Димитър Попгеоргиев Беровски, който през 1876 г. става водач на Априлското въстание в Македония, известно под името „Малешевско-Пиянечко“ или „Разловско въстание“. Знамето на това въстание е избродирано пак от двете учителки по образа, даден от Левски, придружено от революционното стихотворение, съчинено от Станислава и зовящо на бой: „Ето български войници сас славните байряци… Елате вей малешевци, вий храбри мои юнаци, като герои бъдете… свобода да добием“ [7]

По тоя начин в дейността на Баба Неделя и дъщеря й Светослава напълно са се проявили основните черти на българската учителка-революционерка, които по-сетне ще бъдат по-ярки при участието на българската учителка в македонското освободително движение.

От казаното дотук се вижда, че в борбата за свобода се очертава ролята на два типични образа на българката с присъщите им особености: жената от низините на народа в лицето на героичната баба Тонка и жената от просветените среди (интелигенцията) с водаческа роля в лицето на идеалистката Райна Попгеоргиева. Тези два типа стават плеяда в Македония с духа на баба Тонка и Райна Попгеоргиева.

Но преди тези два типа като активен борец изпъква на-родната жена от епохата на Възраждането и по-конкретно -в разгарящата се борба срещу гръцката Цариградска патриаршия за българска независима църква[8]. Възрожденските църковни борби в Македония продължили и след освобождението на България и се слели с революционните. Тогава именно се очертал напълно вторият образ на българката – оня на учителката. Подобно на ролята на учителя-революционер, за която Солунската българска мъжка гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ е създала нужната подготовка на духовни водачи, и Солунската българска девическа гимназия „Св. Благовещение“ е възпитала водачески кадри главно за жените от низините в помощ на революционното дело, подето от мъжете. И което е за особено за отбелязване, селската учителка става възпитател на тия жени, чиято главна маса е именно по селата. Това е в ония времена голям фактор за създаване на нов дух у народната жена, небивал дотогава. Учителките по селата са почти всички заклети членове на Революционната организация и стават организаторки на народните жени във верига от десеторки изпълнявали определени задачи в полза на народното дело: укривателки, куриерки, санитарки, грижовнички за битовите нужди на нелегалните: снабдяване с бельо, чорапи, храни, пране и кърпене и пр. Учителките организират и неделни училища за ограмотяване, запознаване с народните работи и въвеждане в новия дух на борбата. Активните боркини по време на възрожденските църковни борби първи стават ревностни членове на революционната организация.

Такъв е образът на българката в освободителните борби през турското иго. Такъв остана и през време на много по-страшното робство под сърби и гърци, които с настървение се хвърлиха срещу всичко българско, разрушавайки българските училища, черкви, библиотеки, сдружения – изобщо българското име. При тия страшни условия да си българин значи да вършиш подвиг. До този подвиг се издигнаха българките, като през есента на 1926 година създадоха Тайна културно-просветна организация на македонските българки, успоредно и в помощ на Македонската младежка тайна организация (ММТРО).

Ще завършим с върха на саможертвата на македонската българка. Това е величавият подвиг на Мара Бунева, която през януари 1928 г. застреля край бреговете на Вардар в Скопие мъчителя на скопските студенти – помощника на скопския бан Велимир Прелич, и се самоуби. Подобно на солунските атентатори тя се бе обрекла да умре, но след като нанесе тежък удар на жестокия враг. Живя, за да умре, непременно да умре, за да бъде сигурен нейният наказателен акт. Но за величието на нейния дух трябва да се говори специално. В този момент нека сведем глава с благоговение пред нейния образ. Да се преклоним изобщо пред образа на българката-революционерка, застанала редом до мъжа в най-свещените моменти на жертвоприношението пред олтара на българската родина.


[1] Македонска младежка тайна революционна организация, …

[2] Църнушанов 1995-та в третия брой на Македонски Преглед за годината

[4] Михайлов, П. Български народни песни от Македония. С., 1924, песен 390.

[5] Михайлов, П. цит. съч., песен 395, 396.

[6] Петкова, Неделя. Спомени. С., 1987, с. 41.

[7] Църнушанов, К. Охридското съзаклятие. С., 1966, с. 81.

[8] за повече информация и пропусната част от текста на Църнушанов вж. Приложение 2

Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s