Цвета Божова

Цвета Орлова родена в 1873 година в костурското село Бобища, тогава в Османската империя, днес Верга, Гърция. В 1891 година завършва Солунската българска девическа гимназия и следва медицина в Софийския университет. Учителства в Скопие и в демирхисарското село Кърчово. Жени се за Стоян Божов. Влиза във ВМОРО и става секретар на Демирхисарския революционен комитет. След смъртта на съпруга си през 1903та година със собствени пари въоръжава чета, която навлиза във Валовищко. Обезоръжена е на конгреса в Либяхово и върната в София. Изглежда че обезоръжението и е свързано с липса на съгласие с позицията на Яне Сандански. На рилски конгрес , Божова подкрепя ръководството .. повече информация и от

„откритото писмо”, поменатите революционери и Цвѣта Божова излязоха въ „Илиндень” и „День” (28. II. 1908 г.) съ обстоенъ изобличителенъ отговоръ[1]

Образа и е овековечен от пътника Артър Смит който е толкова дълбоко впечатлен от че посвещава цяла глава в пътеписите си на нея, част от главата е долу.

Глава XIX  Удивителна Жена

(из „Спомени От Македония”, Артър Смит )

През следващите три дни с Ннкола живяхме в къщата на брат му. Бе скучно след постоянната възбуда и разнообразие сред четата, но се налагаше да се примиря. Никола бе добър момък – едър, силен, строен и щедър. Не знаеше нито дума чужд език освен български и турски и според неговата представа един чужденец можеше да бъде накаран да разбира собствения му език само като му вика, колкото му гърло държи.

Братът на Никола беше типичен трудолюбив селянин – ставаше в зори и бързаше за работа. Той бе дюлгер. Но главната фигура в семейството бе жена му. Тя гледаше бебето, пердашеше децата, грижеше се за къщата, прасетата, кокошките, които съжителствуваха на двора с едно старо магаре. В цялото това тегло й помагаше достатъчно дъщеря й Ленка, едно мъннчко момиче на 12 години, най-способното за възрастта си дете, което познавам. Ако сутринта майка й я нямаше, Ленка смяташе за дребна работа да оправи къщата, да сготви и т. н., носейки през цялото време тежкото бебе на гърба си. За малкото момче, което носеше името на чичо си и гальовно го наричаха Коле, по-добре да не казвам нищо. То растеше заобиколено с внимание, според източния обичай, често срещан в Македония, който повеляваше, че момичетата били товарни добичета, докато мъжката рожба трябва да бъде глезена и галена, да й се позволява всичко, вместо да бъде смъмрена. Другият член на семейството бе тъстът на Николовия брат, който идваше за храна или за чашка мастика в определени часове на деня. Беше старец с тънки мустачки и изглеждаше така, сякаш бе прояден от молци.

Ден-два погрешно мислех, че майката е само една слугиня на мъжа си, лишена от индивидуалност и не способността да проявява чувства към нищо извън потребността да се нахрани няколко пъти дневно. Но една вечер я видях в голямата стая, в която всички спяхме. Тя беше с бебето и мислеше, че е сама. Гъделичкаше закръглените му крачета, пощипваше кадифената кожа за да се убеди, че ще порозовее, галеше го по бузката и му говореше нежни глупости като всяка майка от Запад. Тя не се засрами, като видя, че я наблюдавам. Горда усмивка заля строгото й лице, заличавайки острите бръчки, прокарани от грижите, и затрогващо протегна бебето към мене.

Късно на третата вечер се преместихме в друга къща, водени от стария селянин с тънките мустачки. Никола ми подсказваше със знаци и с малкото български ,думи, които знаех, че там ще има някаква изненада за мене, но тя бе много по-голяма отколкото си представях. Изкачихме в тъмното стръмната стълба към втория етаж и се озовахме на обичайния чардак, също така тъмен. През открехнатата врата проникна сноп светлина, а с него и един глас, какъвто не бях чувал в Македония – глас на културна, образована жена.

Прекрачвайки прага, грамадната фигура на Никола за момент закри стаята, треперещите газени лампи ме заслепиха и аз не можех нищо да различа. После видях една жена, застанала до примитивното огнище, която ме гледаше с учтиво любопитство. Носеше дълга черна пола от груб плат, която очевидно бе издържала на употреба – пола, каквато носят жените в Париж и Ню Иорк. Не бе прекалено къса, без ярки райета и към нея тя носеше семпла черна блузка, а не сърмено елече като селянките. Тя не би могла да бъде на повече от 25 години, ако имаше и толкова, макар лишенията и тежкият труд да бяха оставили незаличими следи по лицето и около хлътналите й очи, тя бе много хубава.

– Bon soir, Mousieur Smeet (Добър вечер, господин Смит. – Бел. прев.) – каза тя, усмихвайки се открито, с протегната. ръка.

Не ме изненада това, че знаеше името ми. Американци не участват във всяко сражение на четите. Но да говори френски и то с такъв чист акцент! Сърцето ми така се разтуптя, че щеше да изскочи, и аз се питах, обзет от болезнен възторг, дали не знаеше английски, който не бях чувал от влизането ми в Македония. Но уви! Бях доста разочарован. Все пак, след добронамерените викове на Никола, свободният френски, който говореше, бе огромно облекчение

– Мисионерка ли сте? – попитах я аз, тъй като по нейната външност можеше да се предположи, че е една от безкористните души, които бяха посветили живота си на Евангелието и неговото разпространение из тази злочеста страна. Тя се усмихна широко:

– Аз съм Цвета Божова – каза тя просто. Сега вече знаех. Вие, които сте чели за Жана д’Арк и подсмихвайки се на тази история, сте я подминавали като една красива приказка, измислена да въодушевява хората, никога не сте чували за Цвета Божова, известна като „Госпожата“ сред селяните и четниците от една обширна, дива област в Североизточна Македония. Цвета Божова. Не звучи особено героично. Такова име може да има всеки.

Родена в малко селце, близко до Сяр, нейното семейство трябва да е било доста заможно, за да си позволи да я изпрати да учи в София. Следвала медицина в Софийския университет и след като завършила, се омъжила за мъж от нейното село, който бил учител. Няколко месеца по-късно аскери нападнали селото и изгорили къщите на баща й и съпруга й, убили ги заедно с двама от братята й с някои от жените и децата. Защо? Защото били заподозрени в революционна дейност. Двама от останалите братя на Госпожата й помогнали да избяга и пътувайки денем и нощем по тайни четнически пътеки, успели да я преведат невредима през границата.

Но тя отказала да остане в България, където била в безопасност. Не била от този тип жени, които била си пилели времето в напразен плач по изгубеното семейство и начаса решила да посвети остатъка от живота си на отмъщението за тяхната смърт. При това, забележете, постъпила много съобразително. Не си позволила никакви истерични илюзии. Знаела, че една жена не може да бъде толкова полезна като боец, колкото ако поеме някое по-женско задължение. Така разсъждавала тя въобще. Колкото по-полезна би била за своите български приятели, толкова повече би вредила на турците. Вярно е, че има жени, които вървят с четите, но това не са жени в истинския смисъл, а страшни безполови същества, обезумели от страдания. Госпожа Божова не беше от тях.

И така тя предложи услугите си като сестра и лекар на Революционния комитет в София. В Македония няма нищо, от което да се нуждаят повече, отколкото от задоволително медицинско обслужване. То беше необходимо особено по време на революцията. Освен ранените четници, които бяха скрити на всевъзможни потайни места – под сламени покриви зад вонящи ясли, в обори или в дупки в скалите, имаше и селяни, които умираха само защото нямаше кой да им даде съвет. Разбира се, нямаше нищо изненадващо в това, че те не познаваха основните хигиенни изисквания.

Нейното предложение било прието с готовност и до нашата среща тя вече беше прекарала три години тук. Това, че бе жена, никога не бе правило нещата по-лесни за нея. В същност физическата деликатност на пола бе допълнително бреме. Но тя никога не се бе предала. Без съмнение тя не познаваше страх. Така като пътуваше, обикновено нощем, пеша и обезателно бързо, беше невъзможно да носи пола. Тя бе стигнала до този извод, преди да предприеме първото си пътуване, и бе възприела обичайната четническа униформа с тесни панталони. Но жена до мозъка на костите си, тя носеше в малката си торба една-единствена рокля, която обличаше в домашна обстановка или когато не бе в поход.

Винаги ми изглеждаше странно, че ужасно изтощителният живот, който бе живяла през тези години, не се бе отразил на външността й. Все още бе млада и хубава. Косата й бе червеникаво-кафява, а на светлина придобиваше бронзов оттенък. Имаше приятно лице с широки, остри черти, а честата й усмивка винаги бе окуражаваща. Понякога тя можеше да се усмихне, когато и на мъжете не им бе до смях. Никога не бях срещал човек смел като нея. Притежаваше вродено благородство, което я правеше поразителна даже в тази неугледна стая и в одърпаните и не много чисти дрехи, в които бе облечена.

Това бе жената, чието име винаги се споменаваше с благословия в тази дива област и която сега беше в Ковачевица и седеше от другата страна на огнището. Тя бе поздравила Никола по име, а той се бе навел ниско над ръката й с такава тромава грациозност, каквато не бях си помислил, че притежава.

Но описвайки портрета на Госпожата, забравих да представя нейната свита, която по своему беше не по-малко любопитна. Бяха трима яки и стройни младежи от последните курсове на университета в София. Те не бяха редовни четници и бяха облечени като планинци, което правеше обиколките им по-безопасни. Бяха облечени в бели прилепнали панталони, надиплени бели фусти и сърмени елечета, в които приличаха на герои от комична опера, които те карат да се изсмееш. Въпреки това те бяха добри момчета и изцяло предани на госпожа Божова.

До късно през нощта седяхме край огнището и разменяхме впечатления. Госпожа Божова и нейната компания като нас пътуваха за България. Връщаха се у дома да починат, след като бяха обслужвали шест месеца тази област. Предишните няколко дни тя бе посветила на ранените по селата, които бяха помогнали в битката при Буково. Както ми съобщи, веднага щом пристигне третата група четници от Драма, Никола ще тръгне за България.

Попитах Госпожата, как понася трудностите в живота. Тя се усмихна пренебрежително. Аз подчертах, че постоянното ходене по каменистите пътеки и катеренето по стръмните планини е трудно за мене. При тези думи тя се усмихна.

– Mais je aussi! (Но аз също!) – съгласи се тя развеселена. Не, не винаги е лесно, господин Смит. Но какво да се прави? Работата не чака. Някой трябва да я свърши. И аз мога това по-добре от другите. Не работих ли три години? И пак съм тук.

– Но турците – казах аз. – Как сте се опазили от тях?

– А, турците – каза тя, смеейки се, по-весела от всякога. – Лоши хора!, Да биха могли, щяха да ме заловят и да ме убият. Винаги ме преследват. Но когато наближават някое село, хайде, и хващам гората, отивам в Балкана. После се крия, докато аскерът си замине.

– Но ако ви бяха хванали? – Знаех как аскерите се отнасят с жените. По лицето й премина сянка и тя стисна устни.

– Ето това – с една ръка докосна дръжката на прилепналия към бедрото револвер, който може би беше наполовина на големия френски наган, използван от четниците, но също толкова точен.

– Aussi (Също) – и тя извади от страничния джоб едно шишенце и леко го разклати срещу светлината от лампата. Замълчахме и пет минути стояхме втренчени в огъня. С весел смях и блесналата белота на зъбите си тя прогони унинието и отново се обърна към мене:

– Имате ли цигари, господин Смит?

На светлината на огъня, преметнала крак с пунгия и хартия в ръка тя сви една доста прилична цигара, която изпуши с голямо удоволствие, преди да каже „лека нощ“ и да се загърне с наметалото си между двама от своите придружители. Сякаш ни най-малко не я тревожеше фактът, че спи в една стая с петима мъже.

Тъй като останалите членове на групата, която Никола трябваше да преведе през границата се очакваха на следващата нощ, ние посветихме деня на подготовка за дългия поход, който ни предстоеше. Приятелите на Госпожата набавиха една коза, която одраха, нарязаха и сготвиха. Тези действия бяха съпроводени от ужасни миризми. Както вече имах случай да отбележа, козите в Македония имат много силна миризма. Но и този момент вкусът на месото нямаше никакво значение за мене, тъй като диетата от варен фасул и пържен лук, разнообразена с малко корав хляб и продължила повече от седмица, се бе оказала голямо изпитание за моето храносмилане. Живеех главно от въздуха с няколко трохи хляб и отвратително солено сирене.

Госпожата имаше няколко руски книги със себе си и намери един стар екземпляр на „Морски труженици“ на Виктор Юго, който бе оставен от Милев по време на едно предишно посещение. С тези книги и нещо за пиене, което тя намери в раницата си, успя да прекара времето, като от време на време даваше указания на готвачите, които приготвяха козата, и ни правеше турско кафе в съд, сложен върху жарава. За обед ни бяха поднесени три блюда и след всяко тя грабваше лъжиците и ги измиваше – развлекателна новост за четници като мене и Никола. Тримата й подчинени бяха свикнали на такива полуцивилизовани обноски и се подчиняваха покорно, макар и със стеснителни усмивки.

За човек, който бе забравил какво значи цивилизация и бе склонен като своите другари да зяпа с тъпо удивление в един редингот, пиенето на кафе в пет часа следобед, поднесено от жена, която бе изчела Толстой, Горки, Бебел, Карл Маркс и водачите на социализма от А до Я, за която Шекспир не бе само едно име, която имаше революционно, но интересно мнение за драмата и съвременното общество, бе истински аристократизъм. Между другото тя ме попита за мис Стоун. По собствено желание тя се бе подложила на трудностите, които мис Стоун бе принудена да изтърпи, и нейното виждане за аферата беше несъмнено интересно.

– Мис Стоун беше добра жена – каза накрая тя, някак несвързано. – Сигурна съм, че е добра жена, защото познавам госпожа Цилка, която бе в плен заедно с нея. Но тя преувеличи нещата. Не можа да види, че хората, които я задържаха, не бяха разбойници, а патриоти. Тя бе прекалено добра и религиозна или нещо подобно, за да разбере това. Не можа да разбере, че те се бореха за едно дело и че нейните страдания бяха в полза на това дело. Да, мис Стоун страда, тя не беше жена със силна воля, но бе възнаградена за това. Нашите хора, макар да знаеха, че тя не бе доброволна пленничка, се молеха за нея като за мъченица, защото това, което тя стори за тях – пари, лекарства, оръжие, патрони, бяха купени с парите от откупа. Тя е мъченица, а не съзнава това – или поне не както трябва.

Това бе всичко, което каза. Трябва да отбележа, че нейното мнение съвпадаше с това на всеки влиятелен македонец, с когото бях говорил по въпроса. [2]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s