Руша Чопова (или Делчева)

Руша Чопова (или Делчева)

Руша Чопова е родена през 1868 година в Кукуш, тогава в Османската империя. Известно време е съветник на кукушкото ръководно тяло на ВМОРО и куриер. Комитите й казвали „Майка“, а турците – „Жената бунтовник“.

Гоце Стамен Стаменов пише в спомените си: „В Кукуш Гоце остави за свой помощник сестра си Руша. Тя по своя духовен облик и със своето самообладание надминаваше много герои. Нямаше въстаник, който да не знае за подвизите и делата на баба Руша!“[3]

В Балканската война е в Кукушката  чета на Македоно-одринското опълчение заедно с двамата от синовете си[4], действала на линията Кешан – Малтра. При опожаряването на Кукуш тя и семейството и стават бежанци и се оказват в София. След кратък престой там се преместват в Горна Джумая където ги заварва конфликта в ВМРО между Санданистите и агитацията на Али Паша и Тодор Александров. Надживява трима от синовете си Владимир – революционер от ВМОРО, загинал в Първата световна война, Тодор  и Туше.  Има и и три дъщери – Велика (Лика) Юрукова е била изтъкнат педагог и публицист, Ленка и Магда. [5]

Руша Чопова умира в София на 9 юни 1945 година в София където живее в последните години на живота си с сина си Туше.

Бунтарката Руша (Руша Делчева-Чопова),  Мария Атанасова[6]

Времето още не е заличило обаянието на тази изключителна жена. Още са живи хората, които помнят очите, лицето, фигурата, гласа и.

Руша Делчева  е живяла при крайно драматични обстоятелства – бунтове, въстания, вътрешни ежби, фашизъм, войни, революция, при които нравствените ценности се проявяват в своята пределна изостреност. И в горещата нажеженост на тези събития е показала силен дух, властна разпоредителност, титанична омраза, огромна човешка доброта. Тя име нещо сходно с Талевата Султана Глаушева и нови много черти от нейния сложен характер, но докато Султана е разперила лястовичи криле само над своята челяд, счупила тясна черупка над фамилните интереси, орлицата Руша Делчева е летяла устремно през падините и върховете на времето, към оная висота, от която струи сиянието на свободата.

Израснала в многолюдното семейство на гордия, напет Никола Делчев и нежната, деликатна Султана, сред преданата обич на четирима братя и четири сестри, най-голямата дъщеря Руша има и необикновен характер, воля и разбирания. Тя бе надраснала моралните норми на своята епоха в стария еснафски град  Кукуш, където социалната роля на жената се свеждаше до задулженията и да бъде вярна съпруга, грижовна майка, добра кръщпвница. Руша беше омъжена за умния, кротък фурнаджия Андон Чопов, с който живееше в любов и разбирателство, родила му бе и пръвите си деца, когато през 1895 година апостолът Гоце Делчев дойде в Кукуш с мисията да основе комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Най-напред се срещна с своя другар от детинство Гоце Бояджиев, обясни му целите на организацията и поиска заедно да изберат ония десетина смели, предани младежи, които ще сложат началото. Гоце Бояджиев изброи няколко имена. Кога чу „Руша Делчева”, апостолът трепна.

–             Чакай, чакай, а какво ще каже Доне? – възрази той. – Това е тежка работа, а тя е жена, млада хубава и все сред мъже ще се движи…

Малко по късно Гоце Делчев отиде на гости у сестра си. Как му се зарадва Руша, децата, Доне! … Той се затвори насаме със зетя си в гостната. Дълго разговаряха.

–             Слушай, Гоце, ако аз вляза в организацията, не съм сигурен за себе си. Заловят ли ме, ще има бой, разпити, изтезания… Знам си аз, няма да издържа. Виж сестра ти е друга. На парчета ще я разкъсат, нищо няма да им каже.

И захвана своето срашно хоро красивата тъмноока Руша. Енергична, находчива, артистична, властна. Тя въртеше тежката къща, готвеше, переше, раждаше едно след друго децата си (три зарови невръстни в земята, но „сполай на бога, останаха ми живи пет”),  посрещаше и изпращаше комити, пренасяше и криеше оръжие и шифровани писма, посвещавапе в делого и други кукушанки. Всеки ден си играеше с рика, огъня и смъртта с увлечение и лекота, които учудваха и приятели, и врагове.

В една безлунна нощ в къщата им докараха голям сандък с патрони и пистолети. Сложи ги в ъгъла на стаята, там, където кукушанки подреждаха черги, килими, юргани. Услужливо предателско прошепване скоро допрати няколко зптиета. Посрещна ги тя спокойно, отваряше им врати, долапи, чекмеджета, заведе ги в избата.

–          Ето, вижте и тук, сега ще запаля свещ.

–          А току-що събудената челяд укротяваше:  – Не бойте се на майка, нека търсят. Нели нищо лошо нема в нашата къща… Защо треперите… турци са, но нели и они за човеци, и они имат деца…

Ровиха, търсеха, не откриха опасния товар. Спогледаха се сконфузено и един по един се изнизаха през портата. Но умната кукушанка знаеше, че шпионинът няма да миряса, и веднага пренесе оръжието през комшилука в яхъта на съседката, самотна, бедна старица, в която никой не се съмняваше. „Ако дойдат турци и намерят нещо, кажи им, Рушина ще да е тая работа” – прошепна тя на възрастната жена и си отиде.

Не ми мина и час. В къщата нахлуха озверени, ядосани и настървено заобръщаха маси, столове, постели. И отново останаха в празни ръце.

Е, ефендим, вие не сте виновни. Ония, дето ви пращат, они да ви берат греха.

–             Лош и коварен беше богатия търговец Кайджия. За пари и с дявола се съюзяваше. И когато имаше да си разчисти лични сметки, измисляше сам доносите си. С Руша беше любезен, но напоследък все по-често започна  да обикаля около тяхната порта, да влиза у тях уж за услуга, уж за разговор с Доне.

Веднъж тя посрещна извън града петима комити. Поведе ги по тесните, неосветени улици на запалия град. Спря пред къщата на търговеца. „Какво е намислила тоя път Руша?” – промърмори един брадясал четник.

–        Кайджия, аз съм, Руша, отвори, моля ти се- тихо повика тя. – Детето ми е  пак болно, та дойдох да ми дадеш от ония церове…

–             Дяволска жена, намерила време церове да търси- чуаше се отвътре ядосано мърморене.

Търговецът отвори предпазливо врата и уморените мъже нахълтаха в широкоя двор.

–   Е, Кайджия, нали искаше да много комити, ето доведох ти ги – кротко каза Руша на стъписания стопанин. Оня не отрони ни дума. – А сега, слушай – строго продължи тя. – Те ще останат в твоята къща десет дена. Ще ги храниш, ще ги поиш, ще ги закриляш. Ти ще излизаш, ще си отваряш дюкяна, но нито жена ти, нито децата да не прекрачат прага. Знаеш какво ще стане и с къщата и с търговията , и с челядта ти…

Руша си тръгна замислена. Как и от ще се ражда предателството? От страх от слабост, от алчност?! И на каква възраст е? Лекува ли се? Ще ще прави сега Кайджия, като се сблъска очи в очи с тези мъже зарязали дом и челяд, знаяд и спокойствие за нещо по-висше? Ще разбере ли оня сребролюбец? Не я усетиха нейните.  Дълго не можа да заспи. Едва на утрото се унесе, но то бе някаква бъркотия с влечуги и ястреби, мътни води и тресавища, леки пухкави облачета…

От тази нощ търговецът Кайджия прекрати доносничеството.

В стария Кукуш хората водеха приятелски, задружен живот, а бунтарският дух се предаваше от поколение на поколение. Близостта до Солун, идеите на руските демократи и на френските революционери, които носеха у себе си младите възпитаници не Солунската българска гимназия, създаваше оная висока за времето си интелектуална и свободолю6ива атмосфера която раждаше непокорни, 6огати личности. На празници и веселия, на сватби и кръщенки, на гроздобер, при диплене на тютюна мъжете и жените се събираха на дружини от по двадесетина души. Кънтяха бунтовните песни на Чинтулов, Ботев, Каравелов, по текстове на Пушкин и Мицкевич местни таланти съчиняваха простонародни мелодии. А когато от някоя дружина се понесеше любимата песен „Не ща, майко, на султана вергия да плащам, подхващаше я целият град и във въздуха се носеше някакво опиянение и предчувствие за предстояща промяна. Този задружен, революционен дух бе благодатната почва, в която избуяваха семената, хвърлени от Гоце Делчев през 1895 година. Организацията се разрастваше, обхвана почти цялото българско население от Кукуш и околията. Най-умните, най-подготвените, най-безкористните ставаха апостоли, професионални революционери. Обикаляха села и градове, будеха народната свяст, приспивана векове от врагове и предатели. Орачи захвърляха копралите, занаятчии заключваха мрачните работилнички бакалите – тесните дюкянчета. Четите на Христо Чернопеев, Апостол Ениджевардарски, Кръстьо Асенов ставаха все по-многолюдни. Притиснати от народното нетърпение, богатите бяха принудени да дават жълтици, защото оръжието се купуваше с пари, а беднотията нямаше откъде да ги вземе. В Кукуш имаше и семейства, дето се бяха о6рекли и отдаваха на делото дом, богатство, себе си, децата си. Едно от тях беше и Делчевото.

На 4 февруари 1901 година при село Баялци, Гевгелийско, четата на Христо Чернопеев води сражение с турски аскер. В боя загина съвсем млад Мицо Дел- чев, красивият ученик от Солунската гимназия, който бeшe възроптал срещу деспотизма на новия директор и бе избрал най-достойната съдба. Когато съобщиха на Гоце за смъртта на брат му, той само попита:

–          Как се държа Мицо? Не показа ли някоя слабост?

–          Пръв се хвърли в огъня — бе отговорът.

Веселото пъргаво кукушанче Милан Делчев беше любимeцът в четата на Хаджидимитровия сестреник Кръстьо Асенов. В гората край село Неманцо падна прострелян още един син на Султана н Никола Делчеви. Народът нарече гората Миланделчева, зареди песен за него и старите кyкушани я пеят.

На 4 май 1903 година още един път сведе глава Македония. При село Баница бе убит Гоце, свидният народен син, „хайдушкото божество“, както го нарече неговият другар и сподвижник Пею Яворов.

Съкрушен от тежката мъка, дядо Никола ходеше като в несвяст по улиците, хората мълчаливо, почтително му правеха път. Но турците се страхуваха от гордия старец и го затвориха. Веднага дойде запъхтян „църниот“ каймакамин Джемал бел и с ориенталски цинизъм изсъска:

–          Е, Делчо ефенди, най-сетне надвихме канатлъ шейтан .. .

Не трепна едрият побелял старец. Само яростта като затворен звяр заблъска гърдите му. 3ад гърба на Джемал бей надничаше Руша. В големите гневни очи на дъщеря си той прочете: „Твърдост, тейко!“

–             Трима убихте — овладя гласа си дядо Никола. — Остава ми още един. И него да убиете, петнайсет внуци имам. Те нема да ви оставят на мира, нема да ви простят.

А внуците бяха готови да поемат пътя на мъртвите. Най-големият син на Руша, Владимир, се учеше във френското училище в Солун. Когато научи, че вуйчо му Гоце е убит, прехвърли каменните стени на пансиона и пеша пристигна в Кукуш.

–            Е, мале, хубаво ме наредихте там — яднo рече момчето. – По цял ден да се кръстя и моля на бога Не искам вече… Кажи ми къде има чета?

–            Ним бе, чедо, малко ли изгорехме, та и ти сега.  Още четирнайсет години немаш. Свърши училището – тогава. А и аз се отказах вече от комитските работи мъчеше се да го вразуми Руша.

Владимир познаваше характера на майка си хитрините и. Но днес е четвъртък, пазарен ден, сигурно някой ще дойде. Скоро от улицата се чу глас Бърда-а-а-а, бърда-а-а-а продавам!“ Руша извика бърдаря, а Владимир се мушна в килера. Превит на две той едва дишаше, но ясно чу гласа на чичо си Вано Мурарски. „… Апостол войвода даде това писмо да го предадеш на …“ — тук гласът се сниши, момчето се напрегна, но успя да дочуе само последните думи: – „И още един път ми поръча — пари трябват..

„Бърдарят“ излезе. След него тръгна и Владимир. В края на града той го настигна.

–          Я, Владимире, що щеш тука?

–          Майка ме изпраща да ме водиш при войводата.

–          А, нема такова нещо, тя нищо не ми каза.

–             Аз бех на фурната, при татко и като се върнах, майка ми рече: търчи да стигнеш чико ти Вано.

Тръгнаха заедно. Четниците бяха насядали на гру­пички под сенките на дъбовата кория, чистеха пушки и пищови, приказваха си. Войводата Апостол Ениджевардарски, снажен, мургав мъж огледа строго момчето.

–             Без писмо от майка ти не мога да те приема. Иди в Кукуш, разберете се там, пък после ще видим. — А тайно се надяваше, че Руша ще успее да го отклони.

Хвръкна Владимир към Кукуш. Пришпорваше го неудържимото желание по-скоро да бъде при комитите.

–            Каква си ти …такава майка… на другите да­ваш, а на мене не – запъхтян занарежда той още от вратата. Казвам ти, ще стане по лошо, ще убия сина на Мунла бей,  че му имам зъб дето се подиграва  на българчетата.

–            Виждам, чедо  – отговори тихо пребледнялата Руша, че с тебе  не може да се излезе на глава. Ще ти дам писмо и нека господ да те закриля.

Прегърна го и с мъка задържаше сълзите си, галеше светлите му коси, заякналите момчешки рамене, гледаше го в искрящите, дръзки очи. Как искаше да му влее от своята сила, от своята воля, от своя ха­рактер.

Да, за тези кратки четиринайсет години сред опас­ностите и риска на техния дом, момчето и бе станало мъж.

Нощта погълна свидната и рожба. Дълго стоя на вратника, взираше се със замрежени очи в мрака, а сухите и устни повтаряха: „Пази се, Владимире, пази се, сине!“

… Тя искаше да поотложи комитското венчило по­не до пълнолетието му. Та той е почти хлапак, може да постъпи необмислено, да покаже бабаитлък… Не, тя е длъжна. С трепереща ръка, укорявайки се, че за пър­ви път показва слабост пред оная светиня, на която се бе обрекла, тя написа второ писмо на войводата: „Дай­те му да носн две пушки и два патрондаша, да гладу­ва повече от другите, да не ляга на мека постеля, да стои на пост по цели нощи.“ И зачака. Тръпна, неспо­койна. Вратата се отвори и тя скочи. Сигурно е Влади­мир … Мина месец. Един ден куриерът и донесе пис­мо. Апостол Ениджевардарски пишеше: „Рушо, нито съветите, нито строгостта на нашия ред, нито изпита­нията и несгодите могат да променят решението му. Ти си отгледала син за комита, а не за френското учи­лище. Бъди силна майка, както си силна сестра.“

Да, отсега нататък тя трябваше да бъде силна май­ка, защото тайната работа, която бе вършила, без да крие нищо от децата си, честите обиски посред нощ, заплахите, щедро предлаганите подаръци в замяна на едно име или едно посочване „там е“, бе изострило чувствителността им към насилието и неправдите, под­готвило ги бе за борба.

Илинденското въстание и Крушевската република пробудиха надеждите, че може би скоро, много скоро и тази част на България ще бъде освободена. Но опия­нението и щастието траяха кратко. За да припадне над страната отново сянката на покрусата. В кръв и звер­ства бяха окъпани селата и градовете. И тук, както през април 1876 година, народните страдания изкачи­ха още една своя голгота. По-страхливите се свиха, започнаха да се търсят виновници, сипеха се обвинения за опожарените селища, за пролятата кръв. Но организацията не беше сломена. Народният дух беше силен. Сред първите, конто захванаха трескаво да лекуват рани, съмнения, неверие, беше и Руша. Тази снажна македонска мадона окуражаваше съветваше сновеше между Мурарци и Междурек, Карадак и Круша планина, провираше се през тресавищата на Арджанския гьол, където се криеха оцелелите въстаници. Нейното присъствие, умната и, добра приказка им струваше като целебен балсам. Поведението и спрямо турците също се промени. Тя посрещаше честите обис­ки с гневни думи, фучеше и ревеше из стаите и двоpa а ясният и силен глас прелиташе през дуварите и улиците, стряскаше съвестта на изплашените и съграждани.

При едно сражение беше убит турски офицер. Чет­ниците го заровиха набързо, а сабята му, украсена със седеф и скъпи камъни, донесоха на Руша. Скоро затро­паха на вратата. Какво да прави. Зашариха очите i, търсеха скришно място. Ония напираха отвън. Пад вратата имаше дебела греда. Пъхна я отгоре. Турците изкъртиха портата и връхлетяха. Тя изтръпна. Голе­мият ален пискюл на канията висеше и заканително се люлееше. Разфуча се Руша, вика, кълне, тряска врати, разсипва туршии, чупи чаши.

— Какво толкова лошо съм ви направила, та иска­те да ми запалите къщата, да ми затриете челядта? Не ви ли омръзнаха тия обиски. — Турците се объркаха и си тръгнаха. И този път се размина …

Напрегнати и тревожни летяха годините за Руша Делчева. Тя се срещаше с Яворов и Даме Груев, със (-Сандански и Димо Хаджидимов, радваше се с всички по времето на Хуриета, викаше заедно с мъжете и де­цата „Яшасън-Хуриет, адалет мусавет“. („Да живее свободата, братството, равенството“). Но скоро дойде разочарованието. Хуриетът не донесе нито свобода, ни­то братство, нито равенство.

…През октомври 1912 година кукушани посрещнаха с ликуване и възторг, с песни и цветя българските войски, които настъпваха победоносно на юг към поробените земи

Руша беше вече на четирийсет и четири години, възраст зряла, стабилна, но  тя събра шейсетина-седемдесет горещи кукушки момчета и сред тях бяха най-малкият и брат Христо, двамата и сина, още хлапаци, Тодор и Tyше, яхна белият буен кон, който сам баща и, Никола Делчев, изведе на мегдана. И с песни потеглиха за фронта. Изпрати ги цял Кукуш …

На позициите при Кешам Малагра се водеха тежки боеве. Доброволческият отряд от Кукуш попадна в самия пъкъл. Заедно с всички Руша стреляше, заповядваше, измъкваше ранени момчета изпод куршумите. Към новата си работа тя се отнасяше така естествено, както сутрин разтребваше къщата, премиташе двора, приготвяше обеда. Само тревогата не я напускаше нито за миг. Тя следеше с очи синовете си, брат си, съседските деца.

След едно тежко сражение — неочаквана кратка среща. „Я, Владимире, синко!“ Душата и празнуваше! Гледаше го с всевиждащите майчини очи. „Боже, Владимире, какъв си станал!“ Пред нея стоеше не опя непокорен светлокос юноша, който искаше писмо за вой- водата, а най-красивият, най-силният мъж, първородният и син. Само половин час остана при тях Владимир. Полкът, в който служеше, замина на изток …

Милите, ще ги опази ли тя живи и читави в тая страшна касапница? Всяка вечер след затихване на сражението набожната кукушанка молеше бога да даде сили в десниците на момчетата, ум в главите на водачите, та да свърши най-после това човешко изтезание. Измъчена, разкъсвана от страшни предчувствия, тя будуваше по цели нощи, а на сутринта отново беше неуморима. Бялото й лице почерня от сажди и пръст, обгоряха дългите ресници. Зелената атлазена рокля заприлича на парцал. Но тя стоеше на позиции- те напредвашс с„ура!“, отстъпвашс с ругатни, страшна в своята необикновеност, силна в майчината си слабост, прежалила всичко, хвърлила себе си и собствените си деца в тоя огромен клокочещ котел. А какво ли правят там, в Кукуш, Лика, Магда, Доне, баща и. Малки са още децата, не могат без нея. Ако беше жива майка и, по-друго щеше да е… Баба Султана не можа да прежали синовете си. Изведнъж посърна, залиня, затвори се в себе си. Само сърцето и стана още по-милоздиво, ръката и по-щедра. Тайно от Никола тя раздаваше на сиромашките жени кога брашно, кога сол, зехтин, вълна. Една сутрин я намериха мъртва в леглото. Лицето и бе успокоено, красиво като някога, когато Руша, съвсем малко момиченце, обичаше вечер преди да заспи да допира буза до гладките, нежни страни на майка си. Но защо тъкмо сега и тук в този ад тя извика при себе си милия образ на оная, която и бе дарила живот? …

И добрите, и лошите вести минаваха като мълнии през окопите. От лявата страна на хълмчето, заето от кукушките доброволци, дотича мъж на средна възраст. Изпрашен, уморен, само очите му възбудено блестяха. „Одрин падна! — едва поемаки си дъх изкрещя той,— Одрин е наш! Разбирате ли, братя!“ Всички го гледа¬ха като втрещени. Изведнъж над смълчаното, изровено от бомби и куршуми поле екна мощно българско „ура!“. То се пренасяше от окоп на окоп и на талази ту утихваше, ту се възземаше отново нагоре. После всички започнаха да се смеят като обезумели. Обикновено буйна и шумна, този път Руша не каза ни¬що, приседна върху прясно изкопаната студена пръст. Само една тиха, щастлива усмивка озари лицето й… Време е вече да се стяга. Така бе решила. Превземат ли нашите Одрин, тя ще се върне у дома.

Алчните планове и хегемонистичните претенции на балканските монарси, хитрите ходове на западната дипломация скоро насочиха досегашните съюзници в братоубийствена война. Настъпи обрат в събитията. Вместо срещу общия враг, балканските народи, водени от своите националистически правителства, се нахвърлиха един срещу друг.

От юг настъпваше гръцката кавалерия и под нения напор фронтът се огъна. Руша работеше като самарянка във военна болница. Казаха и, че гърците напредват към Кукуш. Когато излезе, улицата я посрещна с необичайна пустота. В техния двор Доне се суетеше, не знаеше що да прави.

Какво става, Рушо! Защо отстъпват нашите?

И аз не знам как се обърна работата … Но хайде, че ония били наблизо.

Набързо зариха в мазето някои скъпи неща, които нe можеха да вземат със себе си. Вярваха, че скоро, много скоро българските войски ще спрат гръцкото настъпление и те ще се върнат. Тя взе само хляб, няколко дрешки на децата, върза в една кенарена кърпа фамилните снимки и документи и заедно с дъщерите и Доне се вляха в оня тъжен поток, който вървеше все нагоре по течението на река Струма …

През нощта срещу 21 юли 1913 година от височините на Круша планина кукушани видяха заревото на огромен пожар. Завайкаха се като на умряло жените, пищяха невръстни деца, мъжете мълчаха, вперили погледи долу, в равнината. По старческите страни блясваше по някоя едра сълза и се смесваше с полепналата прах. Хората разбираха. Гореше не само родният град, къщите, житата, надеждите им за спокоен, свободен и мирен живот. Гореше жив къс от България …

Прииждаха хора от Зарово, от Порой, от Демирхисар, върволицата се вижеше все на север към свободната част на отечеството, към България. Жени, мъже, деца, старци, кози, овце, говеда, каруци. Човещина и съчувствие срещаха по пътищата. Милостиви хора им подаваха парчета сиромашки хляб, студена водица, мляко за децата. Сълзи и писъци, огромна човешка мъка. Те вече не бяха земеделци, скотовъдци, занаятчии, търговци, те нямаха поминък, нямаха своя стряха, свое огнище. Те бяха бежанци …

В София семейството на дядо Никола Делчев бе настанено в едно училище. Съобщиха им, че Тодор е пленен от сърбите. А къде са Владимир, Туше?

„Всичко пропадна. Защо стана така?“ — мислите се блъскаха в обърканата Рушина глава. Питаха, обвиняваха, търсеха, обясняваха, но тя не се остави дълго време в тяхна власт. Наоколо хората имаха нужда от нея. И тя лекуваше рани, мъкнеше болни, заравяше холеричните мъртъвци, чистеше стаите, коридорите, двора на училището, за да е все пак поносим животът. „Нели човеци сме“ — казваше.

Веднъж съседско момиченце я извика от двора. Някакъв чичо искал да я види. Руша излезе и не можа да сдържи радостта си. „Я, кой ни е дошел!“ Беше големият приятел на брат и Гоце, поетът Пею Яворов. Седнаха под сянката на един кестен, разговориха се, разпитваше той, а тя сдържано разказа трагедията на своя град, описа му дългия път към България, неволята на бежанците тук, в София. Яворов я слушаше мълчаливо, овлажняха големите му очи. Той често канеше семейството на гости и заедно с Лора слушаха с отворени сърца за оня свят, който беше останал далече на юг при Арджанското езеро и „киселата вода“, прн Кешан и Грамадна. Яворов обожаваше Руша Делчева. Една вечер довери на жена си, че иска да напише книга за нея. Но фаталните изстрели през онази трагична нощ сложиха край на всичките му творчески намерения. Няколко дни след нещастието той я повика при себе си в болницата. Цели два часа разговаряха насаме. Кой знае, може би пред нея Яворов е изповядал изтерзаната си душа?! Впоследствие, когато започнаха да хулят поета, тя се възмущаваше, казваше, че това са долни клевети, но за последната си среща с него не каза никому дума. Беше няма като камък, отнесе тайната със себе си.

Съвсем неочаквано от плен се завърна Тодор. „Ах, чедо, знаех си, казвах си аз, от робство има връщане, от гроб никой не си е дошел.“ Скоро се прибра и Туше, но Владимир все воюваше някъде по фронтовете. Обаждаше се с кратки писма: „Жив съм, добре съм, как сте вие, мале, тейко?“

Поживяха те година-две в София, но нещо все ги теглеше на юг, по-близо до родните земи. Решиха да се заселят в Горна Джумая, тук имаше много кукушки семейства. Заживяха скромно, бедно. Като всички бежанци и те се захванаха с тютюна. И все чакаха вести от Владимир. Един ден, беше през 1918 година, пристигна писмо, от ония, кратките, които изпращаше Министерството на войната: „Вашият син Владимир Андонов Чопов загина на Добро поле със смъртта на храбрите.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s