Екатерина Арнаудова, Пиринската Четничка

Присъединява се към ВМОК и по време на Илинденско-Преображенското въстание действа в четата на капитан Йордан Стоянов.[7]

This slideshow requires JavaScript.

Текста по-долу е от книгата на Атанас Панчелиев „Комитката от с. Либяхово“ издателство „ИРИН-ПИРИН“ с изключение на сегмента от Илюстрации Илинден който е приложен наместо където е преразказан.

*

Не била Екатерина Арнаудова за семеен живот. От няколко години желаела да последва примера на двамата си братя, като се включи в четническото движение. И това за неин късмет станало съвсем скоро, при интересни обстоятелства. Докато оряла нивата си близо до планината Алиботуш (сега Славянка), пред нея се появили двама въоръжени четници.  В разговора, за тяхна голяма изненада, Екатерина настояла да я вземат в четата, която била разположена някъде в близкия балкан. Отговорили й, че трябва да питат главния войвода и при следващата им среща ще я осведомят.

След няколко дена двамата отново дошли тук, като носели и мъжки дрехи. Тя си отрязала дългите коси, препасала един стар хайдушки нож и потеглила с четниците. Това станало около 1893-94 г.

Навярно читателят ще приеме този случай като изключително рядък, уникален за онова далечно патриархално време на ограничения и почти пълна зависимост на жената от мъжа, но  то при всяко правило и тук си има изключения,

Любопитен е фактът, че четири десетилетия след това, когато като пенсионерка дошла от София в Либяхово, Екатерина подхвърлила на шега на близките й да я заведат на същата нива в Гайтаниновско землище, за да види дали още не висят на дървото оставените от нея женски дрехи.

В четата дълго време не знаели, че е жена, с изключение на главния войвода (той така наредил) и още двама-трима души. Тайната обаче се разкрила на един буен бистър поток в Пирин планина през лятото, където четниците спрели да се мият и тя заедно с останалите се съблякла, гола от кръста нагоре.

–           Ама ти си жена? – ахнали изненаданите четници.

–           Да – отговорила тя. – Ама с мъжко сърце!

Екатерина Арнаудова участвала в много битки и акции срещу турците. Тя се включила в известната Четническа акция на Върховния македонски комитет през 1895 г., когато с четата на Илия Малама (виж приложение 1) дошла в Неврокопско. Тези чети (само в София се създават четири отряда и 7-8 по-малки чети) навлезли в Македония с агитационно-демонстративна цел. Те трябвало да породят страх у турското правителство и генералния му щаб от предстоящо въстание в Македония и Одринско.

В историческата литература е отбелязано, а се потвърждава и от спомени на съвременници, някои от които очевидци (Димитър Сот. Арнаудов и Илия Г. Полянов от с. Либяхово, Димитър Кост. Мавродиев от с. Гайтаниново) и по предания (Петър Ив. Чехлев от с. Либяхово), че през лятото на 1895 г. в Неврокопско идва четата на Георги Христов Маламата. Тя наброява 73 души, според други 90, според трети – 130 (най-прием ливо е 73). В нея преобладават изселници от Македония в свободните територии на България, между които и 3-4 души от Либяхово. Това са Илия Щерев Арнаудов, и Димитър и Тодор Плячкови.

Тази чета първоначално се сформирала в Пловдив, а окончателно била организирана в с. Лъджене, Чепинското корито. Четата достигнала с. Лещен, Неврокопско и през р. Места се установила в Садовската кория, където пренощувала. Било втората половина на юли и когато навлезли на другия ден в Либяхово, видели хората да жънат, вършеят и косят. Четниците забили знамето на Ширината (обширно празно място в центъра  на селото) и цялото население се струпало да ги гледа. Селяните им раздавали храна и цървули Мнозина я нарекли Плячковата чета, заради участието в нея на братя Плячкови. Споменава се, че една от целите й била да се свърже с четата на прославения неврокопски войвода Атанас Тешовски, която бродила в този район, за общи действия срещу османлиите.

Научавайки за всичко това, башибозук от Неврокоп начело с Далип Пехливан, тръгнал за Либяхово. Четниците се изтеглили към местността Качулица в Стьргач планина, там били настигнати от башибозуците и три дена (според други един цял ден) водили ожесточена битка. Десеторно по-многобройните башибозуци обградили четата от изток, запад и север и почти напълно я разбили. Една малка част от четниците успели все пак да си пробият път от юг и така се спасили, след което през Пирин се завърнали нелегално във вътрешността на България.

В боя при Качулица паднал убит на 20 юли войводата Георги Маламата, когото след 2-3 дена либяховци погребали тук, в местността Шипката. Оттогава до днес мястото се нарича Маламов гроб и напомня за героичния подвиг както на главния войвода, така и на останалите четници, дали живота си за свободата на Македония.

Убитият главен войвода Георги Христов Златков (Маламата) е роден в с. Горно Дерекьой (сега с. Момчиловци), Смолянско, преселил се в Асеновград. Стар тракийски хайдутин, войвода, той бил другар на Петко Киряков (капитан Петко войвода). Когато дошли в Либяхово, той бил доста възрастен и местните хора го запомнили, пък и сега се споменава, като „дядо Георги Мала- мата“.

От турците загинали в боя около 30 души. След сражението развилнелите се башибозуци слезли в Либяхово и извършили големи престъпления. Задържали и оковали във вериги 8 души първенци на селото и ги отвели в Солун. Това са двамата свещеници Петко Ил. Гюров и Стоян Атанасов Зимбилев, Ангел Ст. Москов, Симеон Ат. Гърнев, Илия Кр. Малаков, Кръстьо Г. Шопов, Атанас Сим. Гърнев и Вангел С. Катърев. Осъдили ги на 10 години заточение и ги изпратили в Диарбекир, но още на следващата година те се завърнали в Либяхово в резултат на амнистия.

За участието на Екатерина Арнаудова в тази чета научаваме от издаденото й удостоверение № 138, София, 12 април 1904 г. от Задграничното представителство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, подписано от д-р Христо Татарчев и Христо Матов (виж приложение 1).

В края на XIX век Екатерина Арнаудова се установява да живее в София.

В навечерието и по време на Илинденското въстание тя броди из Пирин с четите на Дончо войвода и Йордан Стоянов. Преди това се включва в Горноджумайското въстание през есента на 1902 г.

Разказ от Илюстрации Илинден 10 Септември 1903 година. Нашия отряд пазен от  наша стража целият ден прекара в обучение и забави при Арнаутския чарк, край Лиляновската река. Късно вечер, по решение на щаба на отряда, 15 души четници, под командата на подпоручик Асен Парениеж, заминаха на село Лиляново с поръчка – до заранта да ни донесат на всяка цена хляб.

След вечеря, насадели около малък огнец вън от чара , ние пушим, пием кафе и  приказваме. Дончо войвода ни разказва за своите подвизи из Пирин-планина; Яне Сандански ни разказва за своето някогашно дружество с Данчо и за върлуването им в Мелнишко преди появата на революционната организация, а Юрдан Стоянов ни разказва за боевете му с турците из Пирин и за подвига на една македонка.

–             Беше м. октомври 1902 година, – започна разказа си Юр. Стоянов, – когато ден преди да замина с четата си за тоя район в Македония, при мен се явии една млада, здрава стройна мома. След обикновеното запознанство, тя ми каза че е родом от с. Либяхово (Неврокопско) и че е дошла при мен с молба – да я приема като четник в моята чета.

–             Войводо! ми каза тя, моите родители, мак и аз сме много теглили и патили от турци-поганци; аз горя от желание да си отмъстя, като и да воювам за свободата на моята родина – Македония. Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката. Моля Ви, приемета ме в вашата чета, не ми отказвайте!

Тия първи по рода си за мен изявления на младата македонка ми направиха силно впечетление. Държанието и езика на смелата девойка ни харесаха. Нейните ясни смели, категорични изявления ни възхитиха и, след кратко съвещание с щаба на четата и с четниците, аз и съобщих че е приета в четата като прост четник при условие: щом покаже каквато и да е слабост, свойствена на жена, веднага ще бъде обезоръжена, наказа и изпратена вкъщи.

Екатерина Арнаудова, тъй се казваше тя, радостно прие моите условия и да другия ден, стегната в пълна четничешка форма, с къса бердана през рамо, тя замина с нас за Пирин-планина.

Седмици, месеци ходихме из гори и села. Теглата и патилата ни бяха големи, но на всякъде Арнаудова се държа достойно. Тя споделяше вся еднакво с нас всички неволи и несгоди’; тя понасяше еднакво с нас всички трудности и несрети; глад, студ, умора и то без ропот, без разкаяние, горяща само от едно силно желание- да се срещнем с аскера, да се бие и да отмъсти на турците. Ние я наричахме „Арнаутчето”, а населението я зовеше „комитка”.

Беше м. декември. Коледа наближаваше. Сняг дебел покриваше земята. Студ бе на поразия. Ние бяхме в село Кресна с намерение – там да посрещнем бъди вечер и Коледа.

Но човек предполага, Господ разполага, -казват старите хора.

Предния ден на Коледа, рано сутринта, часовите долетяха в селото и ни донесоха какво многоброен турски акер се движи към Кресна.

За миг след тази вест четата бе готова за поход и бой. Скоро ние напуснахме селото и заехме позиции на една височина, далея над Кресна, с намерение, щом си замине аскера пак да слезем в селото.

Беше 2 часа след обяд. Ние тръпнем от студ в своите позиции, от дето снегът бе нахвърлен навън и образуваше нещо като крепост за нас. Далече под нас, на бялата покривка ан снега, се чернее дълга подвижна редица. Тя бавно, като змия лъкатуши и се движи към нас по нашите следи. Ние знаем какво ни чака и взимаме съответни мерки. Аз разпределих четниците в удобни позиции и им дадох нужните наставления и заповеди. Екатерина Арнаудова настаних в една позиция ведно с двама стари, опитни четници и добри стрелци. Като същинска тигрица, сега тя бе настървена; очите и, вперени в настъпващия неприятел, искряха.

Турците забелязаха новите позиции и още от далеч, разгърнати в верига, откриха стрелба срещу нас.

Не не отговорихме. Само Арнаудова високо се смее на далечната лудешка и безцелна турска стрелба, подиграва турците и ги кълне с ужасни страхотни клетви.

Турците наближават на около 1000 крачки до нас. Аз дадох команда за стрелба и пръв изгърмях срещу неприятеля. Дружен запл и мошно ‘ура’ последва моя изстрел. Боят започна, бой неравен, бой ожесточен, страшен.

Сега, всред оглушителния пукот на пушки и бомби, ясно се чува пискливия женски глас на Арнаудова, която кълне турците и насърчава четниците.

–          Дръжте се здраво, юнаци! … не бойте се! Сега ще видите как ще си отмъстя на тия мръсни кучета. Хей, проклета агарянска сган! Господ ще ви порази! Чума ще ви затрие! Мътната ще ви понесе!…

И тя стреля без прекъсване, без спир.

Турците наближават бавно, катерят се внимателно по стръмнините, като образуват пред себе си висока барикада от дебел наплъстен сняг и ни канят – да спрем стрелбата и да се предадем.

Ние ги подиграваме и ги обстрелваме с град от куршуми и бомби. Турците спират настъпването,

Пауза.

Сега аз отивам в позицията на Арнудова и с висок глас я похвалям за геройското и държание. Ала тя не ме слуша. Цялото и внимание е съсредоточено там- в неприятелските позиции, дето нещо дебне. Тя вижда читак и, с мое разрешение, прицелва се в него, гръмва и го катурва; а пък мен пита: „войводо, убих ли читака?”

Тоя неин въпрос изби ни в смях и тримата мъже в позицията; а тя без да объща внимание на нашия смях, прицелва се в друг читак , излазил пълзешком да прибере пушката на мъртвеца; гръмва и го кътурва.

Сега всички четници от цялата бойна линия я поздравява за отличната стрелба, за юначеството и и всички викаме: „Ура, да живее Арнаувода, да жиевее Македонката!”

А тя, с сияещо лице, с светнали очи, радостно възклицава:

Войводо, другари, отмъстих си, най-сетне! Да, сега вече си отмъстих на тия псета, чума да ги порази, Господ да ги затрие!…”

И стрелбата пак започна; и продължи тя до стъмнюване, без никаква загуба за нас.

Щом мрака покри земята, турците се спуснаха към Кресна, а ние, в тъмнината, поехме на горе из планината, и на другия ден – Коледа, рано сутринта, се озовахме в друго село, далече много далече от Кресна.

Г. Ив. Балев

С подвига си в боя при Кресна Екатерина си спечелва прозвището „Безстрашната пиринска четничка“. По-късно другарите й посвещават специално стихотворение (виж приложение 3).

Поетичната творба, посветена на Ек. Арнаудова, е от неизвестен автор. Но явно става дума за неин голям почитател. Очевидно е, че тя няма определена художествена стойност, но е изпълнена с искрени чувства на възхищение от смелата българка. Преклонението и възторгът на автора се преплитат със стремежа за възвеличаване и обезсмъртяване на славната героиня.

При това тримесечно участие в четата на Йордан Стоянов из Пирин в края на 1902 година Екатерина Арнаудова се проявява и като медицинско лице – има отпреди известни познания и лекува разболели се и ранени четници.

От спомените на възрожденския учител Спас Прокопов от с. Гайтаниново, който по това време живее в София, научаваме че в началото на 1903 година Екатерина Арнаудова посещава в столицата домовете на двамата видни войводи Борис Сарафов и Йордан Стоянов, за да ги моли да я вземат в четите си при предстоящото навлизане през пролетта в Македония за решителна схватка с османските поробители. Независимо, че и двама та знаят и оценяват патриотизма и досегашното героично държане на комитката при сражения с турците, те я увещават този път да не тръгва, защото „отива на явна смърт, на мъки, глад, страдания, борба…“ Трудно е да разберем най-точно съображенията за този отказ на двама¬та революционери, но у тях вероятно надделява хуманното, чисто човешко чувство, че не бива една млада жена да жертва живота си, тъй като тя е призвана повече да дава живот, вместо да рискува да загуби собствения си.

Въпреки това, на 2 март 1903 г. специалният куриер на Македонската организация в София Иван Саев посещава в ранни зори квартирата на Екатерина Арнаудова (домът на Караминкови на ул. „Странджа“ 34 в квартал Ючбунар) и по специална препоръка я придружава с влака до Радомир, а оттам – пеша до Дупница. Тук Македонският комитет я облича в нова комитска форма и я включва в четата на Дончо войвода (около 50 души, повечето родом от Македония), която в следващите дни влиза в поробена Македония. В разговорите си с четниците Екатерина „люто се присмеяла на някои мъже (не от четата – б. а.), които стояли със сгърнати ръце и в бездействие в тоя сгоден момент за освобождение на Македония“. Тя ги осмяла с думите: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“ (в-к „Вечерна поща“, април 1903 г.) *

След обикаляния около месец и половина четата на Дончо се среща и остава заедно с дружината на Йордан Стоянов. Разделят се по-късно и по споразумение между двамата главни войводи Екатерина Арнаудова преминава при Йордан Стоянов, който отлично я познава от боя при Кресна преди 34 месеца. С тази чета Екатерина броди из Пирин около месец и половина и в края на май се връща в София.

Тук за кратко време тя е „работница“ (не е уточнено дали в дома или в службата) на руския дипломатически служител (агент) Юрий А. Бахметиев. По препоръка на г-жа Бахметиева и на тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Петков, Екатерина посещава редовно (от 1 юни до 15 август 1903 г.) и практикува в Александровската болница в София, „учи се да превързва разни видове болни и ранени“. За това й е издадено Удостоверение №3423 от 20 август 1903 година, подписано от „старший лекар на хирургическото отделение на болницата д-р Тантилов“ (в Автоб. на С. Прокопов, АБАН, ф- 1, on. 2, а. е. 1428, стр. 1833, виж Приложение 6).

След заетостта си в Александровската болница, през втората половина на месец август Екатерина Арнаудова заминава с многобройната чета на запасния поручик Сотир Атанасов и участва в Илинденското въстание в Скопския вилает. Наистина тук тя изпълнява фелдшерска функция, но и с пушка в ръка се сражава срещу турците в местността „Меркез“ в Кумановско.

От една дописка във в-к „Реформи“ от 1 май 1903 г. от П. Дървингов, в която пише: „Екатерина Арнаудова, родена за мъж, която и в трите си съпрузи не е намерила мъжественост..“ научава-ме, че до това време тя е имала три несполучливи брака, поради споменатата по-горе причина. За първия й брак разказахме (когато от нивата в с. Гайтаниново тръгва с комитите), вторият й е бил с младеж пак от Гайтаниново, довела го в София, но бързо след това го зарязала.

Твърде вероятно е тук да става въпрос за едно и също лице от село Гайтаниново. Допустимо е, след като го е напуснала в селото, да го е поканила след години в София, но уверявайки се, че не могат да създадат успешно семейство, отново да го е изоставила. В подкрепа на тази те¬за е написаното в Автобиографията на Спас Прокопов (стр. 1831), че тя се е женила общо два  пъти – първия път за мъж от Гайтаниново, а вторият – в София за някой си Петър от гр. Прилеп Този Петър обаче бил пълна противоположност на първия й съпруг. Тормозел непрекъснато Екатерина (възможно е заради намеренията й  да скита с четите), направил живота й „пълен само с нещастия и горчивини“, поради което и с него се разделили. За сметка на това обаче, по- късно, особено след 50-годишната й възраст, Екатерина Арнаудова осиновява няколко деца (включително и от родното й село Либяхово), които имат потомство, а и още няколко души от Либяхово (например Никола Ат. Додунчев и др.) споделят по-късно, че тя е настоявала да ги осинови. От доведените някои кръщават децата си на комитката, какъвто е случаят с преподавателката в Геолого-географския факултет на Софийския университет през 70-те години на миналият век доц. Екатерина Благоева. Майка й Мария е доведено дете на Екатерина Арнаудова.

СЛЕД ИЛИНДЕНСКО – ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Оскъдни са сведенията за живота и дейността на Екатерина Арнаудова след Илинденско- Преображенското въстание и по-късно.

Едно трагично събитие става в столицата през ноември 1907 година. Късно вечерта на 28 срещу 29 ноември пратеникът на Яне Сандански Тодор Паница убива в София прославения революционер Борис Сарафов и Иван Гарванов. На опелото в църквата „Св. Неделя“ на 2 декември, на почетно място пред тленните останки на два¬мата видни дейци на националноосвободително- то движение се вижда и знамето на Сарафовата чета, което по всеобщо признание държи Екате¬рина Арнаудова.

Споменатият на няколко места дотук Спас Прокопов от село Гайтаниново поканил Екатерина Арнаудова в дома си на ул. „Опълченска“ 24 в София на 18 ноември 1908 г., за да му разкаже тя за комитлъка си и участието в четите бродили из Македония за освобождението от османко робство. На въпроса как оценява с женския си ум характера на тримата войводи (Дончо Златков, капитан Йордан Стоянов и Сотир Атанасов с четите на които е бродила из планините, тя казва: „Капитан Стоянов си я караше по военному щом седяхме в някое село или се установявахме негде в Пирин планина, веднага се разпасваше. А Дончо войвода – винаги по хайдушки, все с оръжие в ръка, притегнат за всякаква изненада и много често пийваше“. Атанасов бил, по думите й, организирана личност и изключително голям привърженик на Сарафов (виж Приложение 6).

При освобождението на гр. Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) от турско робство през есента на 1912 г., Екатерина Арнаудова (вече 40-42-годиш- на) става знаменоска на сформираната в София Неврокопска опълченска дружина, която по-къс- но е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина.

След като се завръща в София, тя полага големи усилия за настаняване в столицата на бежанци от Македония през войните 1912/1918 г.

По време на Междусъюзническата война в 1913 година с. Либяхово е опожарено от гръцките войски, като ден преди това цялото население

побягва към вътрешността на България. Много семейства пристигат в Белово и Варвара, Пазарджишко. След няколко дни там се събира група либяховски мъже, които отиват в София да се срещнат с Петър Сарафов и други видни либяховалии преселили се отдавна в столицата. Целта на посещението е да разкажат за трагичните събития в родния край, за тежката в момента съдба на семействата им, и да получат съвет какво да правят. На срещата присъства и Екатерина Арнаудова, която с голяма активност и настоятелност успява да осигури значително количество купони за хляб на бежанците, които те използват няколко дни след завръщането им в Пазарджишко.

През м. август 1919 г. Екатерина Арнаудова гостува в Либяхово, посрещната с голямо внимание от цялото население. В нейна чест се организира специално общоселско празнично хоро на Ширината“. Дошла облечена в „градски“ дрехи и считана за „софийска дама“, тя се облича със селска празнична либяховска носия. Довеждат фотограф и се снимат всички заедно за спомен.

През 1923 г. в София се учредява Илинденската организация, която представлява взаимос-помагателно и културно-просветно сдружение на българи бежанци от Македония, бивши участници в националноосвободителното движение. Още от основаването и до разпускането и през 1947 г. Екатерина Арнаудова членува в нея.

В идейно отношение тя споделя възгледите на Иван Михайлов, за което съдим и от следния факт: около 1924-25 г. привърженици на Иван Михайлов (т. н. „върховисти“) от село Либяхово убиват край местната р. Мътница Иван Ковачев и една жена на име Лаза (тя си имала мъж 4 деца) по причина, че двамата имали любовна връзка. Братът на убития Стойо Ковачев заминава след това в София при Екатерина Арнаудова и с нея отиват при Иван Михайлов да се оплачат от главорезите. Този Стойо усетил и разправял след това за близките взаимоотношения и приятелство между Екатерина и Иван Михайлов.

В 1924 година, по препоръка на Екатерина Арнаудова, от вътрешността на България идва със семейството си за фелдшер в Либяхово Харалампи Алексиев. Той работи близо десетина години в селото и оставя прекрасни спомени у хората като медицинско лице и като човек. След като се премества в Копривлен, много често пре¬скача да обслужва и жителите на с. Либяхово.

След 1930 г., вече пенсионерка, Екатерина Арнаудова зачестява посещенията си в Либяхово, винаги тържествено посрещана от цялото насе- ление. А и неиният дом в столицата по всяко време е изключително гостоприемен за либяховци.

През 1937-38 г. тя посещава Божи гроб в Йерусалим и на връщане минава през Либяхово, приветствана от всички. Навсякъде, където има деца тя им хвърля бонбони. И нейните съселяни след това започват да я наричат „баба Хаджийката. От гостуванията в родното й село по това време са запазени доста снимки, от които е вид¬но голямото уважение и преклонение към нейна¬та личност.

Екатерина Арнаудова се проявява и като дарителка на ценни вещи и одежди за църквата в Либяхово и за храма „Никола Софийски“ в Со¬фия. Тя подпомага финансово и няколко предприемчиви мъже от родното й село (напр. Георги Дим. Зимбилев) да развият търговия в столицата.

Като всеки човек и тя си има своите недоб рожелатели. Някои свързват „комитлъка“ й с желанието й за любовни авантюри (според фактите това е неприемливо). Други казват, че за отиването в Йерусалим и построяването на сравнително хубава за онова време къща на ул. „Опъл¬ченска“ 18 в София е ползвала „комитски“ пари. От друга страна пък на едно място се споменава, че заради героичното й участие в боя срещу турците в Кресна през 1902 г. е наградена от царя със сравнително прилична парична награда.

Тази смела боркиня срещу османското робство почива на пределна възраст в София на 30 март 1958 година, запазвайки в сърцето си док¬рай любовта към родното място и неговите хора.

1 отговор към Екатерина Арнаудова, Пиринската Четничка

  1. Svetlozar Hristov каза:

    АЗ СЪМ ПРЯК НАСЛЕДНИК ОТ СТРАНА НА НЕИНИЯТ ПЛЕМЕНИК -СТОЯН АРНАУДОВ.Слушал съм много разкази за нея.Виждал съм и снимки-била е много буина жена.оствям адрес някои ако иска да се свърже с мен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s