Учителки

Учителките, най-ревностни помощнички на революционерите, организаторки и водачки на жените. (KЦ)

This slideshow requires JavaScript.

Славка Динкова

Родена в Солун в семейството на видния възрожденец Константин Държилов (Динката). Учи в гръцко училище, а по-късно при брат си Георги Динков учи на български език. В 1866 година Динкова открива в дома си в Солун заедно с брат си първото българско девическо училище, в което по-късно учат и момчета, това е първото българско училище в Солун[1]. Учениците са обучавани безплатно на български и гръцки език, свещена история и ръкоделие. Училището започва с три ученички, но броят им нараства на 27 през 1868 година[2] и в следващите години се увеличава още. Финансова подкрепа на училището дават шивашкият еснаф в Солун, както и родолюбиви българи от града и други места.[3] Училището просъществува до смъртта на Славка Динкова.

Динкова превежда от френски педагогически материали за девическото образование, печатани във вестник „Македония“.

Славка Динкова умира в Солун в 1878 година.

Алманах Македония дава солунската мъжка гимазия като рожба на училището чиито основи поставя Славка  Динкова .[4]

(от уикипедия)

Райна Каназирева, Разлог

Райна Каназирева е родена през 1882 година[5] в Мехомия, тогава в Османската империя. Дъщеря е на видния мехомийски общественик и революционер Никола Каназирев. Братята ѝ Иван, Владислав и Владимир се занимават с революционна дейност, а Петър Каназирев е крупен търговец. Райна Каназирева учи в българското девическо класно училище в Сяр и работи като учителка.[6] В края на 1896 година в къщата на Никола Каназирев Гоце Делчев основава мехомийския революционен комитет, в който влизат братята на Райна Владислав и Иван.[7] Райна Каназирева заедно с учителката Елена Калайджиева ушива знамето на революционния комитет в Разлога. Участва активно в просветните и революционни борби в Мехомия. Жена е на видния деец на Върховния комитет капитан Юрдан Стоянов. [8]

(данни от Уикипедиа)

Неделя Петкова

Неделя Петкова, известна като Баба Неделя, родена 1886та година в Сопот и е най-младата вуйна на Васил Левски с който тя поддържа контакт ( жена е на най-малкия вуйчо на Васил Левски,брат на майка му Гина, Петко Караиванов). Левски ѝ поръчва да ушие знаме, което после е използувано за обявяване на Разловското въстание. Моминското име на Неделя е Неделя Делюва Гульова. Тя става учителка в новооткритото девическо училище в София (1858 – 1861), в последствие е учителка в Самоков (1862 – 1864), Кюстендил (1864 – 1865), Прилеп (1865 – 1866), Охрид (1868 – 1869), Велес (1870 – 1871). В във Велес се се присъединява към местния революционен комитет, след като се рачува това и участие, тя е изгонена от града и основава училище в Солун. Участва в борбата на местното население срещу гъркоманите и създава женски и благотворителни дружества.  Нейната дейност полага началото на няколко поколения учителка дейност в родата и, дъщеря и и внучка и имат значима дейност в тази насока (вж. долу).[9]

Станислава Караиванова-Балканова

Родена е в град Сопот, тогава в Османската империя, днес в България. Дъщеря е на прочутата учителка Неделя Петкова. В 1872 година става първата българска учителка в Битоля.[10] Преподава в дома си първоначално на 102 момичета, които постепенно се увеличават. Привлича много от арумъните в града да застанат на българска страна в спора с Цариградската патриаршия. Поради интриги на гъркомани в града се затваря училището и Станислава Караиванова се мести да преподава заедно с майка си в Охрид. Учителства също така във Воден (1870-1873),[11] след това в Солун и в Крива паланка (1878).[12] Заедно с майка си ушива и извезва знамето за четата на Димитър Беровски, организатор на Разловското въстание.Братовчедка е на Васил Левски по майчина линия.

След Освобождението работи като учителка в Девическото класно училище в Кюстендил. Развива дейност за набиране на средства и подпомагане бежанците от Македония, преселили се след 1878 година в Кюстендил и околията. След Освобождението работи като телеграфистка в Цариброд.[13]

Българско емигранско училище в САЩ и Канада

Основите на емигрантското училище са поставени в Гранит Цити, Илиноис, САЩ, 1909та година като вечерно училище към Българската протестантска мисия.  През 1910 г., внучката на баба Недка Петкова – Невяна Барянова, открива първото „нормално българско училище”.  През 20-те и 30-те най-активни са училищата в Мадисън, Стилтън, Детройт, Гранит сити, Индианополис и Торонто. Учителите са обикновено местните български свещеници или техните съпруги. Въведена е масово практиката за провеждането на 24ти май на ежегодния публичен изпит за  учениците, които демонстрират знанията си за по български език, история, география и народни пеене.  Учебниците са доставени от София и са същите като тези които по това време се използват от българските народни училища.  Резултатът е че имигранти втора генерация също научават български език и запазват поне част от своето национално самосъзнание. Като резултат от съветското влияние в България и „Студената война”, връзката на емиграцията с Българската образователна система става невъзможна и тази инициатива се разпада. [14]

Фани Янева

Родена е като Фания Никушева в град Охрид, тогава в Османската империя, днес в Република Македония. Учи в Битоля при прочутата учителка Неделя Петкова. В 1881 година учителства в Битоля, а в 1883 година е назначена за българска учителка в Костур, където успява да привлече много момичета в българското училище. Преследвана е от гръцките църковни власти. В Костур се жени за Иван Д. Янев. След Междусъюзническата война емигрира в Бургас.[15]

(от Уикипедия)

Евгения Янчулева

Родена въ гр.Прилепъ презъ 1875 година; свършила Солунската девическа гимназия, следъ което се предала на учителско звание. Учителствувала въ разни македонски градове и най-много въ родния си градъ, дето е била директорка на девическата прогимназия и съ своята строгость, опитность,неизчерпаема енергия е успѣла да издигне на завидна висота училището, а съ своята извънучилищна дейность, като основателка на недѣлно училище за безграмотни и малограмотни жени е оставила мили спомени между съгражданитѣ си.[16]

Биляна Трифонова, Битоля

От Битоля, дъщеря на Трифон Карановъ една от видните дейци по църковния въпрос в Битоля. Като учителка в Битоля и селата взела живо участие в революционното движение.[17]

Учитлки Кюстендил

През 1860 г. в гр.Кюстендил е открито първото девическо училище от калугерката Пелагия. В него работят видните учителки баба Неделя Петкова, Р.Барак, М.Костенцева и Й.Манова. С дейснотта си допринасят за обществено-политическото издигане на множество жени.

Лист огнени учителки от Коста Църнушанов

Донка Балтова от Прилеп, Екатерина Оклева от с. Вощари, Костурско, Коца Йосифова от Прилеп, сътрудничка на Никола Карев в Крушево, Ана Тошева, Прилеп.

Царевна Миладинова : силна е вярата народна

Царевна Миладинова

Едно любопитно съобщение, поместено във в. „Век’’ на 24 юли 1874 година, спира вниманието на тогавашна българска общественост в Цариград:

„Миналата седмица пристигнаха от Киев в Цариград две девойки, българки, едната родом от Самоков, другата от Струга, дъщеря на едного от покойните братя Миладинови, умрели и двамата, както е известно, нещо преди 15 години.

И двете тия девойки са се образовали прелестно в Киев. По росба на Н. Пр. Свято охридского г. Натанаила, те ще тръгнат тия дни за Охрид, да станат там учителки на девическо училище. Те имат всички качества, изискуеми за това високо звание. Освен руския език, на който са се учили, те знаят и французки, и немски, които и доста, и правилно говорят.’’

Съвсем естествена е склонността на тогавашната преса към подобни съобщения. Те палят патриотичните чувства в годините на национално утвърждаване, защото в напредъка на учебното дело народът все по-осезателно усеща да се въздигат духовните хоризонти на нацията.

Разбира се, тук случаят е по-особен: с Магдалина Царачинска, бъдещата съпруга на известния балетист Михалаки Георгиев, в Цариград пристига дъщерята на бележитият възрожденски деец Димитър Миладинов- Царевна Миладинова.

Трагичната гибел на двамата братя от Струга болезнено разтърсва духовния елит на Европейска Турция в средата на миналото столетие. И докато съдбата им занимава държавници и дипломати и вълнува просветените монарси със своята източна загадъчност, венецът на тяхното епохално дело- сборникът „Български народни песни” става един от символите на възраждащата се българска нация.

Жива е паметта на братята и е естествен интересът към дъщерята: Ще продължи ли Царевна Миладинова дирята на своя баща? Ще остане ли вярна на възрожденския патос, с който неуморимия духовен будител пише в едно от писмата си до видния руски славист Виктор Григорович: „Моите старания за нашия български език и българските (народни) песни са ненадминати…” и после  „ … Отивам на вечна смърт, но народът български нема да умре заедно с мене. Той ще остане жив и един ден ще възкръсне. Тогава ще оцени моята кръв! Аз посях семето, вие бидете живи да пожънете труда ми! …”

В нашите неписани родови хроники винаги има един образ, към който се връщаме с вълнение, с благодарност търсим невидимите нишки, които са изплитали между нас здравия мост на примера. И разбираме как златоносния пясък на годините, утаените златни зърна са ни направили по-чисти нравствено, по-богати духовно, по-калени и устойчиви на повратностите на времето. Как по-болезнено силна става тръпката, когато всичко чисто българско, макар и най-дребното, извиква в нас свещения образ на родината.

Така е и между Царевна Миладинова и нейния именит баща.

Родена е на 1 януари 1856 г. в град Струга. Тя е едва 8-годишна, когато домът на даскал Димитър осиротял и злините от всички страни се стоварили върху бедната вдовица и петте невръстни деца. За щастие, през 1864 г. руският консул в Битоля Хитрово посетил семейството на Митра Миладинова и предложил Царевна да продължи образуваниака, казал й той, ще има кой да продължи пътеката на рано погиналия баща.

Консулските донесения на Хитрово, публикувани от А.М. Селищев, са великолепни документи за българо-гръцките национални борби с сферата на църквата по това време, свидетелствуват до какви средства, диви и безчовечни, прибягвали представителите на константинополската патриаршия в Македония:

„… В мое донесение до г-н Директота на Азиятския департамент от 18 юли 1864 г. аз споменавах, между впрочем, за живеенето в град Струга семейство на Димитър Миладинов, станал известен на императорското министерство от своята дейност в полза на българската народност, на която той посвети целия си, за съжаление твърде рано прекъснал живот. Когато бях в Струга, аз посетих семейство Миладинови и можах лично да се убедя в онова безизходно положение, в което е останала неговата вдовица с петте си малолетни деца… След Миладинов (става въпрос за сина на Димитър- Панде) са останали 4 дъщери, от който най-старата 12-годишното момиче Царевна притежава забележителни способности и както изглежда е наследила даровитите на баща си и чичо си… Получавайки някакво прилично образование, тя би могла да се върне в родината си като учителка и подобно на своя баща да служи на това поприще на своя народ.”

През 1866 г. Царевна заминава.

Робското минало, в което единственият светъл лъч бил образът на баща й и борбите за българите в Македония за национална свяст и единение, отстъпило пред съвършенно друг свят. Настанили я в Левашовския пансион в Киев и постъпила във Фундуклеевската гимназия.

Това е времето, в което родената за нов живот българска нация упорито търси своето истортическо право на самостоятелно съществуване и в героичния и изстрадан път към свободата ражда истински титани на мисълта и делото. Титани, пред които бъдеща България ще коленичи. И именно уроците от детството, от една страна, и неповторимата атмосфера на епохата, от друга,  вливат в крехката душа на стройната стружка девойка силата и стойкостта на възрожденския учител.

Дните, прекарани в Цариград, в семейството на граф Игнатиев (докато чака останалите от групата, заминаващи за Одеса), благородната осанка на именития руски дипломат и първия му въпрос: „А защо малката госпожица се нарича Царевна?” са останали далечен, сладък спомен. Те са оня първи досег с бъдещето, в който с тревога разбира, че миналото е свършено безвъзвратно и единственото нещо, корто може и трябва да прави, е да върви напред в този нов свят. Тогава граф Игнатиев само се усмихва на подчертаното достойнство в смутения детски отговор: „Татко пожелал мама да смени първоначалното ми гръцко име Василикиня с българското Царева.” Явно, крушата не пада по- далеч от корена.

Вече на преклонна възраст, изживяла и успехите, и горестта на своя земен път, Царевна Миладинова често се връща към девическата чистота на годините от киевската гимназия. Спомените й, печатани на периодичния печат на тридесетте години, са скромни и ненатрапчиви, както изтъкан с толкова тих подвиг и самоотричане е самият живот. „Цяла генерация българки от средата на миналия век до първите години на Освобождението, пише тя, подхранвани от силна народна обич и предани на намиращото се в усилено развитие учебно дело, се посветиха да му служат честно и с всички сили. Взети само мои съвременнички, като по-образовани българки се надброяват десетки. Ние познавахме почти всички лично една с друга от Охрид до Тулча. Ние се взаимно уважавахме и почитахме, ние се търсехме от единия край на българските земи до другия.”

В гимназията цари благонравие и послушание – качества, които тогавашното дворянско общество издига в култ. Но в строгия режим, наред с установените порядки великолепно подготвените учители и преподаватели вдъхват на своите възпитанички самочувствие, нюх към новото и всичко напредничаво като опит в практиката на руската педагогическа наука. Те са длужни да шият сами роклите и шапките си, да помагат в стопанството, да не губят на халост нито минута „от този така къс живот”.

Този порядък не тежби на българките, научени още от дома на труд и мъка.

Фундуклеевската гимназия е авторитетно учебно заведение за времето си и чести посетители тук са княз Олденбургски, главен попечител на всички руски държавни училища, княз Дондуков-Корсаков, попечител на киевските училища, престарелият митрополит Йосиф Соколски, заточен поради униатството си в една от киевските лаври на Днепър.

„Помня веднъж при нас, в Левашовсия пансион, дойде да посети сръбкините тогавашният белградски митрополит Михаил. Нему Мария Ламанская представи и нас българките. Като дойде моят ред тя каза: „Миладинова от Струга”. Старият руски митрополит отговори на руски, че често слушал за баща ми и за стрико ми – Димитър и Константин Миладинови, че му била известна печалната участ на тия „двама добри българи”. Запита ме освен това имам ли известия от нашия край и дали малкото гърци още пакостят на българското население в Македония. Такива бяха правдиви отношенията на мнозина от видните сърби тогава към нас българите от Македония.”

Някогашното свито сираче с орлов нос  и големи черни очи е елегантна млада жена с подчертана гордост в нежната красота. Приятелките й, всички до една бъдещи първи покровителки на девическото образование в младата българска държава, обичат, скучени около нея да слушат  вълнуващите й разкази за братята от Струга. Леко напевният й македонски акцент е с неповторимо очарование, в него всякаш по- силно гори носталгията за родния юг. Заедно с образа на рано погиналия баща като приказни видения пред тях застават бяло пременените девойки край Охридското езеро и кристални като водите на Дрин сълзи напират в очите им. Образът на родината е дошъл при тях с потъналите в злак лъки край бистрия Дрин, със стародавния полъх и тръпен покой на светата охридска обител – манастира „Св. Наум”.

Вродено в достойнството на тая македонска българка. Чувството й за такт, не по младежки разумните й съждения внушават сякаш, че там, дълбоко някъде в нея, се роят искрите на голям разпален огън, но в очите й отблясъците стигат овладени, спокойни. И именно тоя огън ще я нареди в първата фаланга просветени люде на Освобожденската епоха.

Руският език е изгладен до съвършенство, спокойно, без напрежение води разговор на френски и немски – бъдещата учителка е усвоила отлично педагогическите науки. Богатството, трупано толкова години, е навито на руло в голяма поцинкована тръба. Матовият блясък на тази тръба сякаш пари ръцете й на тържестения акт, когато я поема. Разгъва старателно дипломата и не може да спре сълзите си. Тържествен е този миг на първата зрелост, никога неповторим е този първи трескав поглед, когато прочиташ, че ето „българската девойка Царевна Миладинова има право да учителства във всички степени на девическите училища”. И радостно, и тъжно е, че трябва да се прости с прекрасния свят на своята младост и да прекрачи отново границите на Турско. Но за този миг тя се е готвила упорито истарателно. И именно в робската действителност  на своя народ тя е градила мечтите на своето бъдеще.

През лятото на 1874 г. Царевна Миладинова потегля на път от Киев през Одеса за Цариград. В железницата, която свързва центъра на руската земя с черноморското пристанище и с която се пътува „така лесно и удобно”, съдбата я среща с двама българи, които ще оставят траен спомен в съзнанието й – Димитър Благоев – бъдещият основоположник на Българската комунистическа партия, и Трайко Китанчев, изтъкнат деец на националноосвободителните борби в Македония и Одринска Тракия.

„ Не помня кой ни въведе и кой ни запозна с тези млади българи, пище тя, но ме порази огънят, с който говореше Трайко Китанчев за освобождението на българския народ в „Мизия, Тракия и Македония”- трите географски понятия, трите големи български области, съдбата на които по онова време еълнуваше нашата просветна младеж, доколкото я имаше и доколкото тя влизаше в контакт с руската мисъл и с руските намерения да се помогне за освобождението на българския народ.”

Въпреки летните горещини Цариград е доста оживен. Българският народ отдавна е почувствал ползотворната сила на една институция като Екзархията и този град някак като държавен център подкрепя надеждите на българското племе. От Пловдив и Русе, от София и Скопие, от Солун и Охрид тук се счита елитът  на тогавашното общество, водено от една мисъл, от една грижа – народното дело.

Младата българка е изненадана от тържественото посрещане, вниманието на всички тия хора я притеснява, изчервява се от напористите въпроси на кореспондента на в. „Век”. Тук са всички по-видни дейци на българския национален въпрос и една изненада, на която трудно може да повярва в първия миг – от далечна Струга е дошла майка й, с учителя й от детските години Георги Икономов.

Още при първата среща екзарх Антим I  й показва писмо от охридския владика Натанаил, с което моли да бъде назначена като учителка в „западната българска столица Охрид”. Предложенията да избере друго поприще отхвърля категорично.  Да изневери на учителската професия значи да наскърби паметта на баща си. А тая памет е за нея всичко. Тя изпъква винаги на преден план във въображението си – жива, плътна, особено тук, в Цариград, където гърци и турци са го погубили само преди двадесетина години.

Докато  изчаква назначението, решава да потърси гробовете на двамата мъченици. Всичко обаче е напразно. Неуморими са в своето скръбно желание да открият макар и най-малката следа, но където и да почукат майка и дъщеря Миладинови срещат едни и същи думи: след смъртта на двамата братя Патриаршията се е погрижила да направи гробовете им незнайни. Напразно остават и усилията на Драган Цанков. Той ги съпровожда лично и разпитват всички по-стари цариградски търговци – българи, които са се срещали с Константин и Димитър Миладинови в тъмницата.

Сред всекидневните митарства в огромния космополитен град истински празник за младата руска възпитаничка е срещата с познатия от детинството Хитрово. Той е вече секретар на руското посолство, другар и съветник на граф Игнатиев. Сега могат да си поприказват на воля, да припомнят горчивите сълзи на ранното детство, да помечтаят за бъдещето. Оттук, от тази среща Царевна  отнася спомена за един рядък човек , за един от малкото руси, узнали непосредствено болките и стремежите на българина и с това спомогнали да се подготви освободителната мисия на Освободителната война.

Но вместо към бистрите води на Дрин и приказните бели носии на охридските девойки, Царевна Миладинова заминава на север: назначена е в Шуменското класно девическо училище. Екзархията строго изпълнява своя план – на малкото учителски кадри, с които се разполага, да се даде възможност да се опознаят целокупното българско отечество.

Една стара фотография е запазила чиста и непокътната атмосферата на предосвобожденския Шумен. Ред прави, ред станали – така са наредени преподавателите от мъжкото и девическото училище. Чинно, почтено, с достолепие на хора, уверени в ползата на своя труд. Царевна МИладинова е приседнала до Дорби Войников, знаменития български драмописец и човек добива впечатлението, че току- що са приключили възклицанията  и възторгът от прословутата „Многострадална Геновева”. Строгият костюм с пристегнат жакет и малка бяла якичка, създават съсредоточеност и вътрешна организираност. Облото лице с едри ябълчни кости и орловия нос издават приликата с двата портрета, широко разпространени из всички български училища. И ученици, и колеги я заглеждат и питат с изненада и някакво страхопочитание, но тя винаги отговаря строго и просто:

–          Да, приличам. Всички казват това.

Девическото училище, на което е директорка, се разраства. За да приберат всички, налага се да разделят желаещите на два: действителни ученички и ученички за вечерно училище. Дори и смутните дни на приближаващата война не убиват любовта и предаността към науката. Останал задържан в ръцете на турците цяла година, градът е вцепенен от страх и разруха, но училището не затваря врати. Напук на вилнеещите орди, тайно, с подбрани ученички успяват да извезат красиво копринено знаме. Връчват го тържествено на генерал Тотлебен, когато влиза начело с руските гренадири в Шумен.

Действително по-леко се диша сега, а ето че не е така просто да се организира просветното дело в една току-що освободена страна. Много от училищата са с десетилетни традиции, но всичко сега сякаш изглежда по-другояче. Вероятно точно тия мъки на първоначалното съзидание пълнят с ново съдържание думата „свобода”. В тия първи дни на всенароден подем Царевна изведнъж се оказва стъписана и плаха, в мечтите на своя баща. Има вече свободна България, макар и само върху част от българските земи, възтържествувала е „кръвта цела българска блага”. Но тя знае, че свободата е само крачка напред, останалото е труд и постоянство.

Пътят и на народна просветителка , започнал така неочаквано от Шумен, преминава през Етрополе и Свищов, гокато през 1882 г. след специалното прошение на Методий Кусевич е натоварена да положи основите на Българската девическа гимназия в Солун.

Царевна Миладинова е приятно изненадана от активния обществено-политически живот на българите в големия пристанищен град. Но докато добре уредената мъжка гимназия „Кирил и Методий” е с авторитета на признато вече огнище на просвещението, девическото образование е в застой. Скромното първоначално училище на баба Неделя Петкова, дълбоко почитана от тукашната общественост заради личните й връзки с Апостола Левски (тя ушива и едно от знамената на Разложкото въстание в Малеш и Пианец от 1876 г.) .

Преживяла ужасите от Руско-турската освободителна война и трепетите на освобождението, на нея и е трудно да приеме жестокия политически ход на събитията. В душата й като неразривно цяло се сплитат буйния подем на народа от освободените области и тежките разочарования на огнетените чада на българския народ, останали вън от пределите на отечеството. На път за Солун отбиването й в Цариград е сякаш поклонение пред всебългарската светиня, останала единствена от толкова загаснали идеали да представлява мъките и радостите на целокупния български народ. Именно тогава Методий Кусевич, който замества екзарха, й показва купища писма на български първенци  от всички градове на тогавашна Европейска Турция: „Учители, дайте ни учители да учат децата ни на родно писмо и родна наука! …”

Приема назначението в Солун повече със сърцето си отколкото с разума. То остава неповлияно от уплахата на десетки приятели: „Как оставяш свободните предели и отиваш отново в Турско!? ”

След време когато споменът ще я връща в тия първи години, прекарани в града на двамата славянски първоучители, тя ще споделя с близки и познати, дошли да я навестят:

–          Понякога и младото поколение не познава достатъчно своето и напада, без да има защо, чуждото. Не бива така, не е редно. Който знае да цени и почита своето, той още по-добре знае да почита чуждото.

В Солун има Централна духовна и училищна община, съсредоточила сложния административен и духовен живот на двадесетхилядното българско население. Градът е с няколко български квартала, две мъжки гимназии с няколко стотин ученици, девическа гимназия с повече от двеста девойки, дошли от Охрид до Одрин, от Скопие до Костур. Царевна Миладинова е щастлива, че за този духовен напредък е дала своята лепта и тя:

– Правехме това с пълното съзнание, че вършим една, макар и твърде малка, но все пак полезна работа, която би могла да насърчи младите поколения, незагубили вяра в доброто бъдеще на един народ като българския с хилядолетна история. В деня, в който нашата младеж се научи да почита и най- големите и най-малките ратници за народна просвета, ние, старите,  ще можем да бъдем сигурни, че тази младеж крепко ще издигне на своите плещи бъдещето на българския народ.

Подготовката, която получават възпитаниците на българските солунски гимназии, ги нарежда сред най-реномираните учебни заведения в българските земи. Елитен е и преподавателският кадър: Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, завършил Атинския университет, Константин Желязков, възпитаник на Робърт колеж в Цариград, Георги Попов, завършил Новоросийския университет, Франц Сплитек, Васил Кънчев, Константин Величков, Димитър Матов, Трайко Китанчев, Георги Баласчев, Антон Попстоилов, Павел Шатев и много други. Съревнованието с мъжката гимназия е негласно и спомняйки си за своите именити колеги Царевна Миладинова пише: „Солунските граждани и всички, които са посещавали пансионите, особено девическия, знаят какво съвършенство владееше там. Как довчерашните македонски българчета бяха за няколко години превръщани  в  истински джентълмени. Ние сме уверени, ако днес би било възможно да се направи списък на ония младежи и на ония девици, които през оная епоха учеха и завършиха учението си в солунските гимназии, ще се види, че осталите от тях ученици след войната са измежду най-добрите българи, измежду най-добрите граждани.”

Познава лично и държи връзка с почти всички дейци на националноосвободителните борби на българите от Македония и Одринска Тракия. Предимно български учители и български общественици в Солун, те са изразители на най-революционната част на останалото под робство население. Не отказват силата на знанието и просветата, защото самите те са просветители на българската младеж в Македония. И като просветени хора не са и безучастни към страданията и към надигащата се реакция от страна на всички неприятели на българския народ и българска култура. Настава период, в който почти изцяло вниманието на училищните ръководители е обурнато към борбите за национално освобождение. В първите редици са, разбира се, възпитаниците: Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Батанджиев, Сава Михайлов и десетки други. Всичко това е дело на общобългарския дух, на една епоха, пълна с хора, характерни, патриоти, сигурно и високо издигнали българското име и дело.

В Солун Царевна Миладинова свързва живота си с охридчанина Никола Попалексиев, виден солунски гражданин и деец на българската солунска община, горещ радетел на просветното дело. Имат четири деца, най- голеният от които Владислав Алексиев е известният по-късно професор по старобългарско и слвянско право в Софийския университет, чиито изследвания са с определено място в развитието на българската правна наука. През 1888 г. пътуват до родните места, за да се поклонят пред паметта на Константин и Димитър Миладинови и сестра й Елисавета, съпруга на Кузнам Шапкарев, починала в Кукуш като учителка. Картините й от това пътуване ще останат в съзнанието и като езически празници – завладяващи и тръпни, пълни с неподвласна сила и очарование. Белите стружки девойки все така с менци в ръка се оглеждат в гладките като огледало води на Дрин, все така светят запалените в тъмнината рибарски факли. „Каква рядка, жива картина от благородни старчески лица, достойни за четката на велики майстори” – възкликва тя, когато при изворите на Дрин я посреща цялото духовно братство на манастира „Св. Наум”.

Една година по-късно тя е поканена да уреди девическо училище в Прилеп. Отначало отказва, но когато Коне Самарджиев, прилепчанин, известен книжар, й напомня, че преди 40 години нейният баща, заедно с други възрожденски дейци, е работил и в Прилеп, приема. За да улесни работата в класното девическо училище, съставя правилник, чиито основни пунктове и днес будят уважение. Първо задължение на всяка образована девойка е „чистота в дрехите и смирение в нравите”. Чистотата трябва да се простира и в душата на добрата българка. Тя е длъжна всякога и навсякъде с цялата си вънкашност да служи за образец на възпитаност и образованост.

Семейството остава в Солун до злощастната 1913 г. Дългогодишната просветна деятелка понася стоически личните несгоди, но страда болезнено за всичко онова, което е изгубил нейния народ: гимназиите имат собствени библиотеки с хиляди томове българска, руска и европейска книжнина, скъпи физически кабинети и химически лаборатории. Читалищното дело е стигнало до такава степен на развитие, немислимо за много български градове и български училишни центрове. Мъчи я усещането, че губи безвъзвратно нещо, което е градила цял живот. И все пак запазва достойнство и тогава, когато в дома й все по-често нахълтват за обиск , под предлог, че търсят оръжие.

–          Оръжие в къщи няма да намерите, но книги, и то не само български, както виждате, има много – сопва се веднъж тя.

Младият офицер е изненадан от безупречния й гръцки и учудено възкликва:

–          Госпожо, защо не станете гръцка учителка?

–          Защо вие не станете български офицер? – пита вместо отговор тя.

В София където семейството се установява след войната, дъщерята на Миладинов продължава народополезната си дейност. Бръчките не загрозяват облото й лице, само по-дълбок и по-ясен е станал погледът й. Преживяла е доста, видяла е доста. Много радости са били празници в душата й, много скърби е путулвала, убедена, че точно за злото винаги има край на тая земя. Умира с кротката радост, че все пак в златоносния пясък на годините и тя е оставиланяколко златни зърна, които ще продължат моста през поколенията напред, убедена в непомръкващата сила на народа-творец.

„Отделният човек сам по себе си е нищожна прахолинка. Силна е вярата народна. Силни са само делата, които раждат тая народна вяра.”

Това са последните й думи.


[1] Енциклопедия „България“, том 2, Издателство на БАН, София, 1981.

[2] в. „Македония“, 3, № 18, 30 март 1868, цит. по Извори за българската етнография, т. 1 – Из българския възрожденски печат, София 1992, с. 113.

[3] Кирил патриарх Български. „Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878“. Том първи, книга първа, стр.549-550.

[4] Алманах Македония Отдел VI Пояснения ст. 92

[5] Рождената дата е според свидетелството от Серското училище. Според Елена Чалгънова Каназирева е родена в 1883 година.

[6] Чалгънова, Елена. Кметът, борбата и свободата. 60 години от кончината на видния разложки деец Владислав Николов Каназирев (1876–1950 г.), в: Военноисторически сборник, 2009, 2-3, стр. 29.

[7] Чалгънова, Елена. Владимир Николов Каназирев (1879 – 1962), в: Военноисторически сборник, 2008, 1, стр. 37 – 38.

[8] Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 160.

[9] Начасти взето от уикипедия – първоизточник Петкова, Неделя. „Спомени“. София, 1987.

[10] Петкова, Неделя. „Спомени“. София, 1987. стр. 24.

[11] Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, стр. 35.

[12] Албум-алманах „Македония“, София, 1931.

[13] Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982.

[14] 2005 Алманах на българските национални движения след 1878, Академично Издателство „Марин Дринов” ст. 145-146– първоизточник Митев, Тр. Българското имигрантско училище в САЩ и Канада – Военноисторически сборник, 1996, 4

[15] Алманах „Македония“, Секция VI, стр. 105

[16] Алманах Македония ст. 15 пояснения Табло XXХIII — 114

[17] Илюстрация Илинден, година V, книга 7-8, София, 1933 г., стр.18

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s