Мъченици

Захария Шумиянска

Захария Шумиянска

Известна на всички съ своята неуморима дейность за родината си въ продължение на 30 години. Следъ завършване срѣдното си образование Пловдивъ, става учителка въ  гр . Одринъ , Скопйе , Воденъ  и  Солунъ , а  като  съпруга  на  Шумлянски  се  връща  въ  гр . Битоля , дето  основава  сиропиталище . Почти  безъ  никакъвъ  бюджетъ  и  опредѣлени  материални  срѣдства , но  съ  съ действието  и  подаяние  на  родолюбивитѣ  бъ лгари  отъ  гр . Битоля  и  околията  прибира  120 деца , крѫгли  сираци , останали  такива  вследствие  илинденското  възстание , настанява  ги въ  пансионъ  и  се  грижи  за  тѣхъ  като  истинска майка , а  самата  остава  нещастна  съ  еднород ния  си  синъ  глухонѣмъ , който  остава  и  до  дне съ  такъвъ .

Презъ  1914 г ., когато  Македония  остава  въ робство  подъ  гръцко  ИГО , тя  съ  мѫжа  си  Юлиянъ  Шумлянски  биватъ  заточени  въ  единъ  гръцки островъ , кѫдето  следъ  редъ  душевни  и  тѣлесни терзания  се  завръщатъ  въ  София , кѫдето  пре карватъ  незавидно  старинитѣ  си .[2]

Роза Койзеклиева [7]

Роза Койзеклиева

(копирано от Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него Коста Църнушанов, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, София, 1992)

Сред безброя македонски българи, минали през зловещия македонски затвор „Идризово“ край Скопйе от 1945 до 1947 г., името на гимназиалната учителка историчка Роза Койзеклиева се произнася едновременно с умиление и с дълбока скръб. С умиление – защото с песните си подобно сладкопойна чучулига е вливала в сърцата на затворниците по малко радост в страдалческия им живот; с дълбока скръб, защото след нечовешки изтезания нещастната учителка издъхнала в затвора като голяма мъченица.

Историята на македонското младежко революционно движение непременно ще отбележи нейното име на родолюбива българка, отдала младите си сили за спасението на поробената си родина.

Роза Койзеклиева е родена в Щип към 1902 година. Основното си образование получава в родния си град, а гимназиалното завършва в скопската сръбска гимназия. След това продължава следването си в скопския философски факултет по история. Още като студентка се включва в тайното младежко движение, като участвува в основаването на тайната културно-просветна организация на македонските българи, за които говорихме в глава 16, в тесен контакт с ММТРО. След Скопския студентски процес, останала неразкрита, тя продължава делото си сред жените в родния си град, като се старае да влияе възпитателно на момичетата за създаване на буден български дух. Сърбите, виждайки неподатливостта й да служи на асимилаторските им цели, не й позволяват да учителствува в родния си град, нито дори в Македония, а я назначават в гимназията на Ниш като учителка по история. В известно отношение това се оказва благоприятно, тъй като там е могла по-незабелязано да укрива нелегални материали, а неведнъж е давала и временен подслон на преследвани от властта в Македония верни другари. Същевременно служи и като връзка между тия, семействата им и другите нелегални другари. В тази си дейност тя проявява голямо самообладание, смелост и преданост на българското народно дело особено през годините на големите вълнения в политическия живот на Югославия след убийството на крал Александър в Марсилия. Това е периодът от 1935 до 1938 г. в навечерието на Втората световна война, когато огромен брой от македонската интелигенция е разпратена по концентрационните лагери в Иваница, Баина баша, Меджуречйе и пр.

След разгрома на Югославия през 1941 г. Роза Койзеклиева се прибира щастлива в Македония и бива назначена за учителка по история в една от скопските гимназии. Сега вече като историчка се отдава на усилена възпитателна дейност сред учащата се младеж, дотогава лишена от познания за героичната история на българския народ и специално на родна Македония.

Тъкмо затова новите поробители на българщината в Македония още и първите дни на заграбването на властта я арестуват и я подлагат на жестоки изтезания. Роза се държи мъжки, защитава се невъзмутима срещу съчинените обвинения, брани българската кауза, възразява и бива бита по устата, за да млъкне. С подути кървави устни, цялата в синини по лицето, пребита от удари по цялото тяло, унижавана, тя също бива държана права цели денонощия. При това още в началото й дават солена храна, но я лишават от вода и и оставят да се мъчи от жажда права, без сън. През това време недалеч от нея мъчителите й се черпят с боза, възклицават от доволството при пиенето и се наслаждават на мъките й като префинени садисти. Когато пада примряла, те я оставят да се съвземе и отново я водят на разпит, но тя не е в състояние да говори поради надебелелия й от жажда език. Най-после е изведена пред съда в Скопйе. За голямо удивление на съдиите, тя се държи юнашки: отхвърля обвинителния акт на прокурора като лишен от каквото и да е правно основание, тъй като дейността й като родолюбива българка не може да се счита като престъпление.

Осъдена на много години затвор, тя поема с гордост тежкия кръст. Отдушник на мъката си намира в песента. Нейният прекрасен глас разнася българската народна и художествена песен по затворническите килии, коридори или вън на двора и по работните места, пълнейки с умиление душите на безброй мъченици. Неведнъж немилосърдните властници в затвора, озлобени от гордия й дух, й забраняват да пее. Особено ги вбесява българската песен. Тя млъква временно, за да се обади пак ненадейно и да помилва със звучния си глас страдалците. Ето какво разказва един от тях, пребягал на свободна земи, след като излежал 11 години затвор:

„Една вечер, когато всички вървихме за храна и миехме чиниите си на чешмата, изведнаж от прозореца на килията й се разнесе нейният глас, нареждащ дума по дума една от любимите на всички ни песни!

Снощи те видели наши от селото,
бил си много весел, яхал си кат хала,
кривнал си калпака на юнашко чело
и от твойта песен гората ехтяла…
В къщи щом се върнах, пусто ми се стори
Погледнах детето – то беше заспало,
а във къта нещо майка ти мърмори
и заплаках горко, като на умряло…
Няма ли за мене кой да замилее?
Няма ли за мене слънце да изгрее?
Чуй ме, завърни се, че години тежки
идват по-неверни, идват по-ужасни…
Изведнаж, както слушахме в захлас, песента пресекна недовършена и сърцераздирателен вик „Ох-ооох!“ потресе сърцата ни. Палачите я биеха немилосърдно. След това я поставиха в карцер и много дни гласът й не се чу. Сред нас завладя мъртвило…“

Тъй Роза Койзеклиева върви от изпитание към изпитание. Духът й остава непреклонен, но телесните й сили се топят всеки ден. Хубавото лице на доблестната българка непрекъснато вехне, краката й вече не я държат и тя клюмва, за да издъхне след непълни три години затвор, оплакана от всички.

Баба Параскева Митева Костова Баба Параскева Митева Костова

Родом от село Кокошине, Кумановско. Съдбата на нейното семейство символизира неизразимите страдания на македонските българи .

Търпена Димитрова

Родена в село Шестево, Костурско, през 1844 г. Завършва гимназия в Битоля, а след това става учителка в родното си село. Две години по-късно е преместена в село Дъмбени. И там, както и в Шестево е помощник на революционните ръководители в Костурско. След Илинденското въстание е арестувана заедно с Маслина Грънчарова и изпратена в битолския затвор, където претърпява унижения и тормоз в продължение на шест месеца.
Умира в България през 1918 г.[3]

Грозданка  Зафирчева

Родена  въ  гр . Велесъ  презъ  1906 г . Убита  е  на  2 юли  1925 год . въ общината  отъ  сръбския  чиновникъ Б . Димитриевичъ , защото  не  му  се отдала .[4]

Люба   Карагюлева

Родена  презъ  1898 г . въ  гр . Охридъ . Студентка  отъ  Соф . университетъ . Върнала  се  дома  презъ  1918 или 1919 г . Арестувана  е  отъ  сърбитѣ , защото  се  признавала  за  българка . На  17 май  1923 г . починала  въ  за твора  отъ   изтезания[5]

Екатерина Измирлиева

Екатерина Измирлиева, братовчедка на поета Христо Смирненски и жена на Тодор Паница, е родена в Кукуш, на 2.11.1882г. Завършила е Солунската девическа гимназия и е била учителка. Във връзка със Солунските атентати е била задържана в затвора. Умира в София на 28.8.1967г.

Елена Кронева

Родена през 1897 г. в гр.Енидже Вардар /днес Яница, Гърция/. Дъщеря на Костадин Кулелиев, куриер на войводата Апостол Петков и съпруга на четника Тома Кронев. Заради подпомагане на четите, действащи в региона, семейството и е преследвано, близките и са подложени на мъчения от гръцките андарти, а следствие на това малката и сестра се самоубива.

През 1924 г. заедно със съпруга си напуска  родното си място  и търси спасение в България. Умира в Несебър през 1983 г.[6]

(Елисавета Занешева)

София Атанасова Никлева – Свиркова

През 2009 г. в Равда умира София Никлева – единствената дъщеря на героя от село Куфалово, Егейска Македония Атанас Никлев. Тя се ражда на 15 август 1913 г., два дни след смъртта на баща си и от този момент целия и живот носи отпечатъка на преживените ужаси от тормоза на гръцките андарти. Семейството и е сполетяно от трагична съдба. Заради дейността на Атанас Никлев като четник на ВМРО, участвал в епичните сражения на Гъндач планина по време на Илинденското въстание, защитавал след това селото и региона от изстъпленията на гръцките банди и включването му по време на Балканската война в редиците на МОО, преживения ад в Солунския затвор Еди куле и героичната му смърт през 1913 г., съпругата му и децата му са подложени на нечуван терор.

Майката на София Никлева – Магда, е хвърлена в затвора въпреки напредналата си бременност. Пускат я непосредствено преди раждането на дъщеря си София, в окаяно състояние, но  тя полага неимоверни усилия да се добере до тялото на съпруга си, за да бъде погребано. Макар и мъртъв, Атанас Никлев всява ужас у гръцките власти, които забраняват тялото му да бъде опято в селското гробище. За семейството на София се зареждат дни на нищета и страдания. Майка и се разболява тежко след преживения ужас и скоро след това умира.

През 1924 г. София идва в България като невръстно дете заедно с леля си, но в Куфалово остават братята и. Верни на идеите на своя баща, те не се отказват от българското си име. По-малкият и брат Нистор е задържан от гръцките власти, инквизиран жестоко и заточен в страшния затвор на остров Крит. Там е открит полумъртъв от германски парашутисти,  оживява, но остава сакат до края на живота си. През 1944 г. София вижда брата си след дългата раздяла, когато той идва да я посети в България. Въпреки увещанията и, той се връща отново в родния край, където през 1945 г. е повторно арестуван, подложен на нечувани страдания, следствие на които губи разсъдъка си. Печално завършва живота си и другия брат на София-Никола. Заради смелостта му въпреки събитията да се декларира българин, през 1945 г. е грабнат от дома си от главорезите на „Тагмата асфалиас”, отведен в село Постол /Пела/, където е зверски убит.

Спомените на София Никлева са записани от Иван Бабев в безценната му книга „Македонска голгота“. За нея авторът пише:

„София Атанасова  Никлева  живя до дълбока старост в село Равда, предавайки добродетелите, наследени от своя баща на своите потомци. За нас, които я познавахме и помним с благоговение, тя беше живата връзка с онова драматично за българската общност в Егейска Македония време, когато заради българското име загиваха хиляди хора“.

Баба Параскева преживява смъртта на съпруга си Мите Костов, загинал геройски за свободата на Македония през 1912 г., сражавайки се с турските аксери в местността „Широката нива” под връх Руен. Още по-жестока участ я сполетява със загубата и на тримата си сина. Най-малкият от тях, Панчо М.Костов е загинал трагично на 13.03.1922 г., удушен от сърбите в Нишкия затвор и хвърлен в река Нишава. Димитър и Славчо, след като отслужили военната си служба са убити на 15.10.1926 г. от сръбска банда. Баба Параскева умира самотна в родното си село.

Щеряна Джамбазова

Родена през 1910 г. в Ениджевардарското село Бубакево. Племенница на Апостол войвода и Иван Карасулията. Цялото и семейство е свързано с дейността на Организацията и дава много жертви . Заради българското си самосъзнание и участието си в четите , най-близките и роднини са жестоко малтретирани, а по-голямата част са избити от гръцките андарти.

През 1924 г. Щеряна Джамбазова, заедно с братята и сестрита си следва съдбата на хилядите македонски бежанци от Егейска Македония и се установява в с.Св. Влас, Бургаско, където живее до смъртта си през 1994 г.[1]

(Елисавета Занешева)

Цветанка Сенокозлиева,Прилеп

Родена е в 1875 година в град Прилеп, който тогава е в

Османската империя, днес в Република Македония. Учи в София, където завършва девическа гимназия. Връща се в Прилеп и започва да работи като учител. През 1898 година е управител на забавачниците при централното училище в града.[8] От 1900 до 1902 година е директорка на различни девически училища в Прилеп. Влиза във ВМОРО. Властите залавят нейна кореспонденция, арестуват я и я затварят в Прилепския затвор (лежала е и в Битолския затвор). Умира от влошено здраве.[9]

Още Имена

с. Спаничево, Кочанско
Ана Данева
Митра Петрова
Райна Сайкова

с.Петрово, Демирхисарско
Петра Лесничкова


[1] Бабев, И., „Македонска голгота“, изд.Тангра, 2009 г.

[2] Алманах Македония Отдел VII, ст. 116 пояснения относно Табло  III — 6

[3] „Македонски алманах“, изд. на МПО, САЩ, 1940 г., стр.176

[4] Алманах Македония, Отдел IX, пояснения ст. 51 относно Табло  CLIV.   523

[5] Алманах Македония, Отдел IX, пояснения ст. 51 относно Табло  CLIV.   524

[6] Бабев, И., „Македонска голгота“, изд.Тангра, 2009 г.

[7] Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него Коста Църнушанов, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, София, 1992

[8] Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878-1913, София 1982, с. 143.

[9] Куманов, Милен. „ Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 226.

От Алманах Макеодния


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s