Каква е майка родила

Иванка Ботьо Петкова

Родила и отгледала великия  поет и революционер Христо Ботев.Природно интелигентна и общителна калоферка, която пеела с рядко умение народни песни. Казват, че знаела на 300. Нейният живот бил пълен с тежки семейни грижи: недостатъчни средства, болести, смърт на деца. Твърда и несломима, с необикновена вътрешна душевна сила, Иванка Ботева понасяла удър след удър: загубила преждевременно съпруга си, известния учител Ботьо Петков, четирима сина, дъщетя и любима внучка. И ненапразно гениалният й син възпял юначеството на българската майка. Със своите приказки, и особено с народните песни, тя му вдъхнала любов към народната поезия. Ботев наследил от нея не само поетичния дар, но и смелото чувствително сърце. И тази духовна близост и привързаност към майката той изразява най-пълно в чудните си стихотворения „Майце си” и „На прощаване”.

Нона Хлътева

Пример на честност, трудолюбие и постоянство копривщенката Нона останала на 36 години вдовица с няколко сирачета. Тя води на училище любимия си син, тя го дава да учи занаят, тя го възпитава в непримиримост към врага, на безстрашие пред опасностите. След потушаването на въстанието нещастната майка потънала в скръб по любимия си син. Но горда и силна, тя скривала тъгата си и не плачела пред чужди хора. От мъка напуснала родната Копривщица, дом, покъщнина, без да се вайка и оплаква.

Съба Вазова

Майка на народния поет Иван Вазов, е истинска българка-възрожденка. Добра и ученолюбива, умна и енергична сопотянка, тя всадила у децата си любов към книгите, към отечеството, към красивата родна природа. Даровитият й син обикнал четенето благодарение на нея. Имала хубав глас и знаела много народни песни. Написаните от Съба Вазова спомени за разорението на Сопот през Освободителната война ни учудват и днес с дълбочината на чувства, вълнуващия стил, голямата наблюдателност и силата на въображението. До края на живота си се интересувала от литература. Първа четяла с жар  произведенията на своя син и го насърчавала да пише още в младежките му години. Предала му любознателния си ум и богатата си душевност. И големият наш поет най-добре изразил тази духовна близост м/у майка и син в незабравимите си стихотворения:

Душата ми от теб научи
да мрази, да обича страстно
от твоята душа засучи
любов към всичко тук прекрасно.
Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде –
ти два пъти ми майка беше!

Майката на Васил Чекаларов

Дала в жертва сина си Стоян преди въстанието, е била изключително смела жена. За нея Чекаларов пише в дневника си следното: „На 9 сеп тември 1901 г. във връзка с Иванчовата афера пренесла в Костур оръжие за терориста Кольо Йоргов от Върбник, за да убие предателя Иванчо. Проявявайки пълно самообладание, тя минала успешно постовете при входа на Костур и предала оръжието на Кольо.“  (КЦ)

Султана Делчева :  майката на Гоце

Султана Делчева

Колкото и просторен да е един дом, колкото и широк да е дворът му – постлан с бял калдъръм, изпъстрен с червени и жълти калдъръмчета, то само тежката порта, сраснала с каменния зид, ги свързва с външния свят.

Така е било през миналия век в подбалканските градчета, в селищата отсам и отатък Пирина, в българските села и градчета около Солун. Така е било и в Кукуш. Двуетажна къща, калдъръмчета и чемшир, смокинени дръвчета и широк зид.  И в този малък сгушен свят се раждат, отглеждат, пръскат по българска земя люде, за да оставят след себе си парещите сълзи на онази, която ги ражда, отглежда и пуска по широките пътища. Когато на мъжете им се стегне сърцето и въздухът в родния град ги стисне за гърлото, те измолват майчината благословия и тръгват към столицата на свободна България или поемат старите хайдушки пътеки. Майките сноват от стая в стая  и чакат непознат странник да хлопне вратата с вест за синовете- за да се забрадят в черно или отново да почнат да чакат. Султана Делчева е познавала и единия вестител и другия.

Когато Гоце е в Солунската гимназия, не е минавало неделя да не тропне някой с поздрав от него. Тогава тя, майката на толкова деца, с големи моми, като млада е понасяла пълната си снага към портите. И не е оставяла вестителя ненагостен и с празни ръце. Като ученик в 5 клас на Солунската гимназия Мицо  понякога е забравял за майка си, за да й прати след това разкаян след няколкко хабера и отново се увлече в своите си работи. И винаги след известията на синовете Султана е поставяла по обед пред стопанина си тлъст гювеч в пръстена тава.  Той се изкашлял шумно, изглеждал изпод вежди чакащите наоколо изправени щерки и улавял с два пръста най-тлъстия кокал. По между си Султана и Кольо Делчев много не са си говорили- съвместните години и децата са ги приучили да се разбират с жест, с поглед.  А и Кольо Делчев с осанката си на пехливанин  и  с юнашкия си мустак не би търпял женски акъл. Макар, че когато на вратата им започне да потропа черния човек, нощем е прибавял към сълзите на стопанката си своето безсъние и страшни мисли.

Докато са живи тримата й големи синове, Султана е като останалите кукушанки. От тъмно до тъмно е била на крак- да изпрати стопанина си, да нареди коя щерка какво ще работи. Те са моми чака гидруга къща, в която е срамота да влязат с голи ръце. Учила ги е да тъкат и те са тъкали, макар че откак в Солунвнесените от запад атлас и коприна, в кукушанските къщи становете доста са пооредели.Учила ги е да везат, макар че и везани ризи са носели връщащите се от Виена кукушани-търговци. Знаела е Султана, че когато в една работа няма мерак – и хубост няма, че това, което собствената ръка и сърце направят, никой не може да направи. Искала е щерките и да внесат в друга къща  бели ризи, вълнени черги, свилени юргани. Защото там те ще раждат и отглеждат своите деца. И ще научат тези деца на това, което тя самата ги научи.Както нейната собствена майка я е научила в родния дом в село Морарци.

Много неща е знаела Султана. Знаела е тежестта на женската орисия и е подготвяла дъщерите си за нея, познавала е предопределените от Бога за жените скъпернически радости и е учила момичетата си да се надяват. Познавала е човешкото страдание- мъката по загубата на отвлечени, за изклани от търците близки. И за всичко е разказвала на децата си. От малки да знаят, че зидъд не ще ги опази. Умна жена е била. Но дали е осъзнавала, че с млякото, което засукват децата й, че с песните що им е пяла над люлките, че с приказките, що им е разказвала вечер на оджака, е подготвяла и своето голямо страдание.

Когато в света има толкова нещастие както при останалите под робство български земи, лесно ще да е да се сетиш, че то не ще подмине и тебе. Но тогава защо майките са раждали децата си. След като всяка от тях се е надявала да ги види пораснали, свободни и щастливи, а не оковани във вериги или зад стените на Еди Куле. Умна жена е била Султана. „С добро и милозливо сърце”- както пише за нея Яворов в биографията си за Гоце Делчев. Като приятел на Делчев и негов другар в революционните борби, той очевидно е слушал от него за майка му и баща му. В минути на откровение след дълъг преход, след жестоко сражение с турци или харами, всеки, избегнал и този ден смъртта, се връща към родния дом, към своите оставени там, чакащи старци, братя, сестри. Гоце не може да не е разказвал на Яворов за баба Султана и дядо Кольо. В противен случай откъде поетът ще може така плътно, макар и кротко, да ги изобрази. Не е възможно друг от Делчевото семейство да му е говорил за тях, защото в България то се преследва след изгарянето на Кукуш през 1913г. , а Яворовата биография за Делчев излиза през 1904г. Малко верочтно е и някои от сподвижниците и съгражданите на Гоце Както Кара Вашил, за когото Яворов споменава в „Хайдушки вълнения”, да му е разказал за тях, тъй като онова, което поетът изнася за родителите на Делчев, носи аромата на най-светлите му детски дни и може да бъде разказано единствено от него. Така че когато Яворов нарича Султана ”мекосърдечна” , когато определя отношението й към Гоце като благо- това той го знае от самия Гоце. Нещо повече- то означава не само че майката е обичала по-големия си син.Тя не по-малко е държала и на останалите си трима сина- Мицо, Милан, Христо и на петте си дъщери Руша, Цоца, Тина, Лика, Ленка. „Дали са били големи или малки ръководители на революционното движение – за тях този въпрос не съществуваше. Мицо, Милан и Гоце- и тримата бяха равностойни за тях”- си спомни внукът на Султана и Кольо Делчеви Мицо Андонов („Гоце Делчев. Спомени, документи, материали”). Така че всичко, което ни е оставил Яворов за Султана, говори най-напред, че Гоце много я е обичал.

„Еднъж разсърдения домакин – пише Яворов – повдига ръка върху кой знай в какво провинилата се домакиня; петгодишният син, обикновено доста кротък, се хвърля между скараните родители с молнии в очите и заставя баща си да прехапе устни.’’

Разбира се, Султана не е глезила сина си. И да би искала, не би могла с това постоянно увеличаващо се семейство. А и надали е намирала подобен начин на отношение най-добър за израстването на децата. Иначе биха ли израснали в нейното семейство Гоце, Мицо, Милан и такава дъщеря като Руша Чопова, би ли имала такива внуци като Владимир и Тодор Чопови; първият четник в четата на Апостола войвода, участвал в сражението през 1906г.  при село Русиново, където загива Дамян Груев, самият той загинал в сражение със сръбската войска със Султан тепе; вторият загинал по време на антифашистките борби през 1923г. За духа на възпитанието, внасян от нея в семейството- защото Кольо Делчев почти винаги  е бил навън е типичен разказаният от Яворов случай.

„Мекосърдечната стрина Сулатана, която припада от всяко малко неразположение на жадената рожба, която се мъчи и да удовлетворява и най- фантастичните дощевки на своя „цар на царете” , не направя от него един разглезен прокопсаник. Веднъж тя праща Гоця да изкара по махалата на паша една болна овца, която бай Никола, между другото и скотовъдец, бил докарал от стадото у дома си, за да бъде по-добре наглеждана. „Царят на царете” възсяда болното животно и тъкмо по царски, придружен от цяла свита босоноги сополанковци, тръгва да обикаля града. Нак- после „конят” , влачен от едни, тласкан от втори, пада и умира. Виновникът претърпява едно ужасно наказание: ако не е била отчаяната майчина защита, той едва ли не щял да бъде обесен с главата надоле.”

Щом подобен детайл от детството може да се запази в паметта на един вече зрял човек, то не е трудно да се предположи какво е било отношението му към участниците в описаната сцена. И когато Яворов нарича Гоце „цар на царете” за Султана, той по-скоро определя неговото отношение към нея. Всеки мъж в своя живот освен майка си има поне една любима жена. Гоце има само Султана.

А Султана е била обичлив човек. Не само за сина си, не само за останалите си деца. Самият факт, че на времето такъв човек като Кольо Делчев- суров, напет, състоятелен, спира избора си на нея, говори много. Трябва да познаваме кукушките нрави, за да разберем истинското значение на подобен избор. Дали предварително младите са се видели или не , не времето не е било от решаващо значение, макар че взаймното харесване не е било изключвано. Родителите на бъдещия дядо Кольо Делчев са търсели за него умна, работна, хубава мома. И сърцата- за да носи суровия му характер и стои до него в житейските несгоди. Без съмнение- те са питали и разпитвали. И щом са избрали Султанаца, значи тя най-пълно е отговаряла на бъдещето, което са отреждали на сина си. И тя не ги е подвела- единадесет деца е родила, а отгледала девет. Голям дом е свъртяла и за всичко в него е имала грижа- за децата, за имота. Грижела се е всеки ден за овчарите, които са пасли стотината овце на дядо Никола, за работниците, които са пръскали, прекопавали и брали лозето му, за жътварите, които са жънали няколкото му ниви. Та дори и за многото роднини и съседки, които постоянно са изпълвали къщата й. Не случайно Яворов й прави следната характеристика: „Султана Делчева е позната като жена с добро и „милозливо” сърце. За укор на своя твърде стипчив къщовник, тя се ползва с особена популярност между кукушките бедни.”

Султана е помагала с каквото е можела на съгражданките си. Не случайно разказват, че когато Кольо Делчевсе прибирал у дома си, от далече започвал да кашля- за да се разотидат бабите и жените от къщата му и се запази името му на суров човек. Но освен доброто си сърце, стопанката му е притежавала и особена дарба, която е привличала хората към нея. Без да се изучила на четмо и писмо, тя знаела кои болести как се лекуват. Наистина в кукушките семейства грижата за здравето е била в ръцете не жените. Но Султана е можела нещо повече от тях. По цвета на очите и на кожата познавала кого къде го боли. Болният от гърлобол го съветвала да прави гаргара от стипца, мед, ечменова вода и оцет; при рупел (червен вятър) правила мехлем от афион, тиряк, малко мед, плода на тревата рупел и всичко това смесвала  в 50 грама люта ракия; при бодеж туряла на болното място люти червени пиперки, намазани по вътрешността с мед. И най-важното: знаела е какво думи лекуват лютите рани в душите, как да ги изрече, за да поолекне всекиму.

Такава е била Султана Делчева. Майка, като толкова други български майки. Разбирала е мълата на останалите, разбирала е тежненията им. Разбирала е синовете си. Гоце затова така я ценял. Та нали от нея наследява той същата черта, която в поведението му достига до крайност. Не случайно Павел Шатев  така го характеризира: „Гоце винаги се влияеше, той беше с добро сърце”. Гоце е разбрал и майка си- страховете й, бедите й. Макар, че нищо не е можел да й каже за утеха. И когато след взривяването на моста при река Ангиста в ликуването си от успешният взрив вдъхновен се обтъща към момчетата си: „Вашите майки венец плетат и за живи не ви смятат, но те да знаят в народа ще се славят”- той очевидно е имал предвид и своята майка.

Колкото и големи революционери, поети, изследователи да са, синовете винаги са жестоки към тази, която ги е създала, винаги товарят крехките й рамене със страхове и грижи, за да й поднесат накрая и най-голямата мъка- своята смърт. Каквато и да е една смът- геройска или не, то тя е смърт. Нищото. А след като е дала живот на такива млади, силни, обичани от цял народ мъже като Мицо, Милан, Гоце как да приеме, че ги няма.И всеки ден да изживява раждането, детството, юнашеството и на тримата, да преповтаря минали разговори, да кори себе си, че не ги е опазила. Един омагьосан кръг, в който най-кошмарното са нощите. Тогава майчиното въображение за кой ли път изминава последните стъпки на синовете си. Предадена ли е била четата на Христо Чернопеев при с. Баялци, дали се е мъчил Мицо в последните си минути. И колко пъти го е сънувала да й казва: „Не ме мисли, мале.” И Гоце е идвал в сънищата й. Жив. Тя знае, че е убит с първия куршум. И на сън все му е казвала: „Вземи ме Гоце при себе си”, а той си е отивал. И Милан я спохождал. Вестта за смъртта му се получава само няколко месеца след убийството на Гоце. Нямала е вече къде да сложи върху си черно. И едва е намерила сили да отиде в не много далечната Неманска кория, наречена Милан Делчева гора, където в сражение на част  от четата на Кръстьо Асенов загива Милан. Прегаряща трева, започнали да пожълтяват листата – лобното място на сина й, където я завеждат  състрадателни селяни от околните кукушки села. За Милан в сънищата си Султана вече не е имала сълзи и думи- само го е целувала по бялото чело.

От синовете й жив остана само Христо. Султана се надявала по мъжка линия поне той да продължи големият род на Делчеви. Тя умира през 1907г. и не е могла да види нито сватбата му през 1908г. , нито че и той поема по революционните пътища на братята си, нито паническото бягство на цялото семейство- със се дъщерите, зетьове и внуци в България след изгарянето на Кукуш. Тя угасва тихо. От мъка. И ако народната песен, която Яворов няколко пъти споменава в „Хайдушки копнения” реди: „За гроба ми ,жална майко, недей пита де е”, то при Сулата е обратното. Известно е къде са костите на всичките й деца.Тина, Руша, Лика, Ленка почиват в софийските гробища, Мицо е около Баялци, Милан- в Милан Делчевата гора, Гоце- в град където приживе не е стъпвал кракът му. Гробът на дядо Kольо също се знае – в благоевградските гробища . Султана е била погребана в кукушките гробища. Но Кукуш и всичко, свързано с него е приравнено със земята. И няма смисъл да питат живите й внуци къде почиват нейните останки. Те са там, където е Кукуш.

Трудно е да се възстанови образът на човек, за когото почти никакви данни не са останали освен една-две дати и една снимка- при това доста поизносена със заличени бръчки по челото и замъглена дълбочина в погледа; вероятно само намек за онова, което е била Султана. Но, от друга страна, малко ли е да си майка на Гоце. За народа това е достатъчно, за да е жива и тя. Вероятно има редица народни песни за майки на наши загинали герои от националноосвободителните ни и революционни борби, но такива, каквито е създал народът за Султана рядко се срещат.

„Майка Гоце вели:

Дей гиди, Гоце войводо,
Дей гиди, рожбо кукушка!
Кога кьодиш на Стамбул
и мене абер да чиниш.
Сос сестри да се сбогуваш,
сос сите братя рождени,
Рождени братя- българи.
Сарлия ке ти направум,
сос шикер ке я забъркум,
сос шарлан ке я залеюм
сос шерлан от Света гора.
Кадаиф ке ти направум
сос бонбон ке го нашарум,
сос бонбон, со небет-шикер
от голяма града Измира.
Алво ке ти направум,
сос масло ке го полеюм,
сос шикер ке го забъркум,
сос шикер от града Солуна.
Кога ке мине пампорут,
сос кърпа ке ти маюме,
сос кърпа на гергеф везана
от дюлбер моми кукушки.

Гоце често е пътувал за Солун. Но почти никога не се  е отбивал в Кукуш. Вероятно, за да не навлече подозрението на преследващите го по петите турци върху семейството. Единствено през 1896г. пристига в града на сватбата на сестра си Тина с кукушанеца Гоце Андонов. За това му посещение се знае, че е водил сватбарското хоро, знае се, че се е срещнал с революционно настроените и интелигентни младежи от града и  е основал революционен комитет. Но спал ли е поне няколко часа у дома си, стояла ли е Султана над възглавницат му, заслушана в неговото мъжко дишане, е неизвестно. Тя наистина е имала милион грижи около сватбата на Тина, но толкова рядко е виждала Гоце последните години, че е немислимо да не е намерила повече време за него, както и той за нея.  Съвременниците обаче и намек не са ни оставили за срещата на Гоце с майка му и с баща му. Добре, че народът ни е великодушен и онова, което почти никой от сподвожниците на Гоце не се е сетил да запише, е превърнал в песен, като вече цитираната. Наистина, конкретно в нея е твърде условно, но и то е достатъчно, за да се изобрази мъката на Султана, на Делчевото семейство по Гоце.

Народът ни обаче отива и по- нататък. Създава песен, в която превръща Султана в символ на живота, а него- в победител на смъртта.

„Не пейте, братьа, не пейте,
да не ве шчукни Султана,
Султана майка Гоцева,
три дена от ка (к) наукла
шчо Делчев сглавен войвода,
от горна земьа киниса
до долна земьа дофтаса,
на смъртта да му извади
клетите очи вампирски,
народни ченда юнашки
нему да не ги намерва,
с църната земьа гробевна
войводи да не оженва;
не пейте братьа, не пейте
да не ве шчукни Султана,
Султана майка Гоцева.”

Песента е от Костурско. В нея Султана е назована със собственото си име. А то означава, че за народа тя е равна на Гоце , че онова, което историци, мемоаристи и пр. в задъханото си проследяване на революционни борби са подминавали, народът ни не го е забравил. Защото, както без земята не може да има народ, така и без майка не може да има син. Те вървят наедно.

„Не пейте братьа, не пейте
да не ве шчукни Султана,
Султана майка Гоцева …”

Има нещо много сходно  в характера и живота на Гина Кунчева, Иванка Петкова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s