Менча Кърничева

Геройското чедо на Македония българката Менча Кърничева[6]

– Ела да ти покажа един портрет – настоя Жана Николова-Гълъбова. –

Менча Кърничева

Искам да ти говоря за Менча Кърничева – додаде тя.

Така на Богоявление, докато пиех чай и ме гощаваше с домашна торта, невероятната Жана, необикновената българска интелектуалка, която живее с книгите и неспирното пълноценно творчество, ми разказа историята на Мелпомена (Менча) Кърничева, какво знае за убийството на Тодор Паница във виенския Бургтеатър, как е минал процесът срещу смъртно болното момиче.

Картичката с образа на Менча е избледняла от времето, десетилетията са я правили все по-невеществена, изчистили са я от детайлите и са оставили само неуловимото, духа, онова нетленно, което е истинската същност на човека. Как се е запазила, след като самата Жана Гълъбова е изгорила след 9 септември 1944 много писма, документи, снимки? А тази картичка е оцеляла.

„Запазила съм я и съм я пазила толкова години – каза Жана, – защото за мен тя е символ на копнежа по свободата и родината. Знаеш, че детството ми е минало в Цариброд и цял живот съм мечтала за този край. Помня Менча от Цариброд още като бях дете, защото тя правеше впечатление на всички. Беше висока, стройна, много фина и мисля, че още тогава е била болна. По-късно, когато убива Паница, вече е изтляваща сянка. Отличаваше се със своето изящество и нежност.

Тя живееше в Цариброд с родителите си, бегълци от Македония. Баща є се занимаваше със сарафска дейност, имаше бюро на гарата.“ Менча е родена в Крушево – „град, обитаван главно от жени, деца и стари хора“, едно гнездо „кацнало на една височина над хиляда метра“, сякаш „нарочно построено там за епопеята“, която населението му изнася през Илинденското въстание, както го помни и усеща тя през 1951, когато изненадва съпруга си Иван Михайлов с написаните на машина подробни бележки от случая в Бургтеатър. Баща є бил емигрирал в София още преди да се ожени и като повечето крушовчани след брака си отново се връща на работата си и в къщата си в Майка България. След погрома на въстанието обаче семейството є тръгва да търси убежище при него: „Майка ми, дядо ми и аз сме се прикрили под някакъв мост, където намерили убежище и други десетки крушовчани. Полуоблечени, боси, както сме били в леглото, сме се озовали под този мост във водата. Там сме останали 24 часа. Майка ми дълго ме е държала на ръце, но като не е могла повече да издържи, пуснала и мене във водата.“

Навярно оттогава здравето на Менча е силно подкопано, а една ледена пързалка в Цариброд є „подарява“ туберкулоза. Тя ще страда през целия си живот ту от остра форма на ревматизъм, ту от възпаление на бъбреците, ту от изтощение, което ще я държи дълго на легло. В Цариброд малкото момиче намира своя нов „бащин дом“ и там прекарва почти цялото си детство.

– Знаеш ли, цял живот съм мечтала за този божествен край – въздъхна силно развълнувана Жана Гълъбова. – Загубата му е една рана в душата ми, каквато рана е и за хилядите бежанци. Живите все още милеят за родното място. Българите пък, които живеят там, копнеят за своята родина Майка България.

На 2 септември 1918 Менча заминава за Германия с намерението да учи търговия. По пътя тя се запознава с балдъзата на Тодор Паница Магдалена Измирлиева. В Мюнхен съдбата ги сближава и „тогава за пръв път чух за Сандански, Мълчанков, Стоян Филипов“.

Менча пише: „Тя умееше да разказва. Бе ми симпатична и бях склонна да є вярвам. По нейните приказки и хвалби у мене поникна известно уважение за героизма и революционната дейност на Паница. Но тя не ми говореше за македонското робство, за страданията и жертвите на поробения народ, а за борбата на Сандански против Мълчанков, Филипов и за нейния бачо Паница. Тя не бе човекът, който можеше да ме въведе в македонската идеология и дело.“

Защото Магдалена израства в комунистическа среда, надъхана с леви идеи. Човекът, който я въвежда в тази идеология и в трагичните тайни на делото, е Иван Михайлов.

Срещата им: „Виждам в стаята един господин в зимно палто, опрян до писалището, с руса къдрава коса, с дебел бастун в ръката… Слаб, блед, нещо си мисли човекът.“ Но едва на 6 март 1924, няколко месеца след запознаването им, е паметният разговор между тях. На 15 март тя полага клетва за делото. Успоредно се ражда и любовта им.

Делото я отвежда през януари 1925 във Виена. Претекстът е да се лекува. От нея Ванчо иска само да помогне при издирването на Тодор Паница. Тя обаче не се съгласява: „Ако го открия, аз ще му платя. Отдавна съм схванала, че той заслужава най-тежко наказание.“

– Подробностите по убийството знам от Ана Христова, дъщерята на Кирил Христов, която беше приятелка на Борис Бумбаров, емигрант земеделец, за когото се омъжи балдъзата на Паница Магдалена. Тя ми е разказвала за сближаването на Менча с пристигналия във Виена Паница, за това как поканила семейството му и Бумбарови на представление на „Пер Гинт“ от Ибсен в Бургтеатър – продължи емоционалния си разказ Жана Гълъбова.

А Менча описва след години така действията си: „Бях много спокойна, както всеки човек, който е взел едно безвъзвратно решение… След първите изстрели, дадени срещу Паница, жена му хвана ръката ми. Аз я издърпах и тогава съм ранила нея в устата. Това обаче научих по-късно в затвора; то не влизаше в намеренията ми. Яне Богатинов се опита да стане, но изгърмях в краката му и той похлупи главата си върху перилата на ложата. Гърмежите в ложата се сляха с тия на сцената, където се възпроизвеждаше корабокрушение или буря. Никой измежду публиката не разбра нищо. Аз спокойно напуснах ложата и слезнах долу на улицата, за да търся полицай, комуто да се предам.“

– Второто действие на тази драма знам вече от съпруга си проф. Константин Гълъбов – продължава Жана. – През зимата той пада по стръмната ул. „Велико Търново“ и получава сътресение на мозъка, а едното му око почти ослепява. Заминава през лятото да се лекува във Виена. Отсяда в един хотел, където идва полицай, за да установи самоличността на българите, гости на Виена. Обяснил, че на другия ден ще се гледа  делото на българката Менча Кърничева и властите се опасяват, че могагт да се разиграят кървави събития като отмъщение. Професор Гълъбов се представя на един изящен немски и поисква съдействие да присъства на процеса. Така той е можал да чуе превъзходната пледоария на адвоката Рихард Пресбургер, най-известния по това време адвокат в Австрия. В защитата си той сравнява Менча с Шарлота Корде и с Орлеанската дева.

След процеса на който Менча е осъдена на 8 години затвор, но веднага експулсирана поради крайно тежкото си здравословно състояние, ВМРО отпечатва книгата „Трите дела“. Човек потръпва, като чете великолепната реч, като долавя състраданието на този превъзходен юрист към теглилата на българския народ, разпокъсан първо от Берлинския договор, а после от жестокия Ньойски договор.

– В случая с Менча всеки би се замислил коя е тая стихия, която действа в това младо момиче – обобщи Жана своя разказ. – За мен това е стихията на българка. Родителите є са българи от Македония, изградили едно битие, което турското робство разрушава. Отиват в Цариброд, изграждат ново битие, но идва 1919 и ньойският диктат ликвидира брутално и това битие. За Менча, която се влюбва в един необикновен българин, свободата и любовта се превръщат в Родина. В любимия мъж тя търси отново своята родина. Като българка от Македония нея я владеят две стихии: безотечественост и любов. Когато Стефан Цвайг емигрира в САЩ по време на Втората световна война, той не може да понесе загубата на всичко скъпо, срутването на своя свят и се самоубива. Така че можем да разберем защо Менча тръгва на саможертва, застрелвайки Тодор Паница.

До последния си дъх през 1964 Менча Кърничева е неотстъпно до Иван Михайлов – негов съратник, другар, любима.

Автор: Виолета РАДЕВА

Менча Кърничева  Революции и революции. Балканският дух.[7]

Моят престой в Македония беше един от най-интересните периоди в кариерата ми. Спомените и впечатленията, които пазя оттам, съставят главния сюжет на отделните изследвания и статии, събрани в тази книга. Придружаващите ги илюстрации са моментални снимки, правени при пътуванията ми из страната по време на официалната ми мисия. Международни реформи, предприети по инициатива на Австро-Унгария и Русия, ме бяха довели в Македония, отначало през 1904-а като дипломатически агент на Австро-Унгария, сетне между 1905 и 1909 г. в качеството ми на консул и по-късно на генерален консул в Искюп(2).

Така че моите спомени са от една вече доста отдалечена епоха. И може би дори щяха да се заличат полека-лека в паметта ми, ако нещастията на Македония и мъченичеството на населението й не ги поддържат постоянно живи. Обект и същевременно театър на две балкански войни, Македония изиграва определена роля в навечерието на голямата война. Тук се развиват и някои събития от решителната фаза на Европейската война и най-сетне идва Ньойският договор, за да утвърди несправедливостите на Букурещкия договор. Също и в следвоенния период поредните безчинства разкриват пред света създаденото там положение и страданията на един народ, който заслужава по-добра съдба.

Към всички трагични обстоятелства, които следях с разбираемия интерес на човек, който се намира на самото място, най-сетне се прибави и една сцена, на която присъствах и която внезапно и вълнуващо съживи спомените и впечатленията ми отпреди години.

На 8 май 1925 г. се намирах във виенския Бургтеатър, където представяха „Пер Гинт“ от Ибсен. Удоволствието от шедьовъра на големия норвежец, прекрасно интерпретиран от виенските артисти, внезапно бе прекъснато. На сцената на корабокрушението, преди актьорът в ролята на Смъртта да изрецитира стиховете „Не може да се мре по средата на петото действие!“, смъртта се появи лично и опроверга парадоксалната фраза на поета. В една от ложите младата македонка Менча Кърничева застреля с револвер сънародника си Тодор Паница(3), нарани жена му и техен приятел. Присъстващите изпаднаха в ужас при вида на кръвта, прокапала в залата, злокобното настроение се задълбочи от потреса на две млади момичета под ложата на жертвата, по чиито светли тоалети покапа кръв. Мнозинството зрители, включително и авторът на тези редове, загубиха всякакво желание да видят края на представлението и напуснаха театъра.

На другия ден вестниците ми разкриха подробности от събитието и си дадох сметка, че атентатът в Бургтеатър е следствие от борбите, разкъсвали Македония по времето на официалната ми мисия. Случаят, който тогава ми беше спестил кървавите сцени от тоя род, сега – след толкова години – ме накара да ги видя с очите си в родния ми град. Не по-малко ме порази странното съвпадение, което чрез личността на жертвата свързваше атентата в Бургтеатър с друг кървав факт, случил се в София през последната фаза на Македонските реформи. Защото убийството на Борис Сарафов(4) и на Иван Гарванов(5), извършено от същия този Тодор Паница, имаше огромен отзвук в Македония и задължително бе привлякло и моето внимание, и това на всички останали международни реорганизатори.

Разбира се от само себе си, че продължих да следя с интерес новините, свързани с Менча Кърничева: криминалното разследване, трудностите, предизвикани от крехкото й здраве, обвинителният акт, съдебният процес във Виена, пледоариите на държавния прокурор и на защитниците, осъждането, съмнението относно възможността да се изпълни присъдата, довело най-сетне и до решение, вследствие на което наказанието беше обявено за неприложимо, а Менча Кърничева напусна затвора и можа да се върне в България.

Колкото до критиките, които тази процедура предизвика преди всичко в чужбина, не мога да се съглася с тях. Фактът, че политическите престъпления, извършени между чужденци, не се оценяват по един и същи начин от съдебните заседатели в различни страни, се дължи на непреодолимата трудност тази деликатна материя да бъде уредена чрез еднообразни разпоредби. Това че Авни Рюстем, убил в Париж албанския диктатор Есад паша, беше оправдан от френските съдии, а тези във Виена осъдиха Менча Кърничева, се дължи на смекчаващи или утежняващи вината обстоятелства. От една страна патриотизмът и политическите страсти, а от друга – нарушаването на неутралитета на страната и насилието в една мирна среда, могат при едни или други местни условия да въздействат върху съзнанието на съдиите.

Като се абстрахирам от самата присъда, която е неоспорима, не мога да отрека, че не винаги се съди реално за обществените условия – първопричина за акта на Менча Кърничева. В пледоариите (и още повече в коментарите в печата) бяха казани неща – ту като смекчаващи вината обстоятелства, ту като утежняващи – които вероятно ще прозвучат странно за всеки, който не е забравил, че преди разпокъсването на Австро-Унгария голямото европейско средище, където балканските условия се знаеха най-добре, беше именно Виена. Това обстоятелство би трябвало да спре високомерните приказки по адрес на балканските народи и нравите им, а изучаването на историята на революциите показва още по-ясно колко неуместно е подобно високомерие.

Има революции и революции. В някои от тях текат реки от кръв, докато в други се задоволяват с реки от мастило. Несъмнено съдбата на народите, чиито революции са протекли по втория начин, е по-щастлива. Но ще бъде непростима грешка да си приписваме това като заслуга или да смятаме – поради същата причина – че нациите, чието развитие е минало през кървави периоди, са по-изостанали от другите.

Защото е преди всичко рисковано да се твърди, че степента на цивилизованост има някаква връзка с начина, по който са се развили революциите. Никой не би посмял да оспори мястото на Франция в цивилизования свят, като я упрекне за кръвта, пролята при Терора. Нещо повече, не зависи само от революционерите дали е била пролята повече или по-малко кръв в критичен миг от историята на дадена страна; това зависи най-вече от съпротивата на бранителите на режима, който революцията иска да събори. Ако защитниците на Бастилията или швейцарските герои, чиято памет прославя Люцернският лъв, бяха сложили оръжие, кой знае дали френската революция не би приела друг характер и проливането на кръв поне не би се забавило? Не бива да се пренебрегва и значението на расата и на климата, които влияят много върху темперамента на нациите. Трябва да признаем справедливо, че средиземноморските, латинските или славянските нации са склонни много по-лесно да допущат крайности от този род в сравнение със северните и германските народи. И най-сетне не е излишно да припомним, че някои революции, при които проливането на кръв е било (почти) избягнато, не са били предпазени от жестокости и насилия от друг вид. Всичко това показва, че народите, чиито кризисни времена не са били окървавени, нямат никакво основание да се смятат за по-висши от онези, чиято история е изпълнена с подобни ужаси.

Общо взето трябва да се пазим от прибързани заключения, които се правят лесно, когато сравняваме действията на една нация с тези на друга. Точно обратното, трябва да правим заключенията си въз основа на системно изучаване на конкретната история на всеки народ. И особено на тези страни, където население от различни раси е събрано на сравнително ограничена територия и контрастите са по-изявени отколкото в областите с ясно определени граници, населени с една единствена еднородна раса.

В това отношение е твърде поучително да се изучава миналото на различните народности в бившата австро-унгарска империя, както и тези, които живеят на Балканите. В Австро-Унгария кървавите сблъсъци са били по-редки и по-леки от тези на полуострова, където те са имали място през древността и цялото средновековие, и са започнали наново по наше време с постепенното освобождаване на християнските народи от турска власт. Историята обяснява тази разлика. В дунавските области династиите Батенберг, Анжу, Люксембург, Ягелон и още повече Хабсбург, най-вече с хитрата политика на бракове помежду си успяват да обединят народите в мощни монархии, които пазят общите им интереси и образуват европейска крепост срещу набезите от Азия. Така са създадени миролюбиви държави и равновесие, траещи с векове и разрушени едва през деветнайсетото столетие от националистичната вълна, която в края на краищата триумфира през голямата(6) война. Днес следите от този дълъг съвместен живот и братските чувства, породени от него, продължават да съществуват и благодарение главно на тях новите държави, получени след разпокъсването на Хабсбургската империя, успяват да ограничат съперничествата си в предели, които са здравословно наследство от едно общо минало.

Балканските народи не са били толкова щастливи. В древността, както и през средновековието, мечът на завоевателите създава само мимолетни съюзи и потисникът днес се превръща в потиснатият утре. Кръв, кръв и отново кръв се е ляла в продължение на много векове между Черно море и Адриатика, между Железни врата и нос Матапан. И когато накрая тази вековна борба на всеки срещу всеки довежда до пълно изтощение, един азиатски завоевател, Турчинът, превзема полуострова и слага край на властта на старите балкански династии, които никога не са успели да създадат трайно равновесие.

Османското господство се крепеше от една страна на силата, а от друга – на дипломация, използваща смесица от ориенталски и византийски методи. Погледнато отвън, тя успя да потуши борбите в Балканския полуостров. Но поради съперничеството между полумесеца и кръста и злоупотребата с принципа „Разделяй и владей“ тя никога не пожела да постигне истинско помирение между съперничещите си сили. Ето защо успешната еманципация на балканските нации даде знак за събуждане на старите антагонизми. Сръбско-българската война (1885), битките на македонските чети в края на Х1Х-и и началото на нашия век, втората балканска война(7) и най-сетне страната, на която тези народи застанаха през голямата война, не са нищо друго, освен връщане към някогашните борби. Става дума за военна традиция с над хилядогодишна давност, за войнствен манталитет, проникнал в самата душевност на тези народи, за свиреп дух, предаващ се от поколение на поколение, за перманентна борба, прекъсвана само временно и на места от мирните договори и международните клаузи, но която от време на време излиза на повърхността и се проявява в ужасни изригвания. Това е духът на Балканите. Главен театър на тези подвизи е била винаги Македония и имаме всички основания да се страхуваме, че тя ще бъде такъв още дълги години; защото нито в древността, нито през средновековието, нито в ново време чак до наши дни тази страна на мъченици и нейното население, подложено на такива тежки изпитания, не се е радвала на неоценимото благо, което съдбата е предопределила за други области и нации – благото на справедливостта!

Бележки:

(1) – Менча (Мелпомена) Кърничсва (1900-1964). Родена в Крушово, но израсла в Цариград. Деятелка на македонското освободително движение. Омъжва се за Иван Михайлов, водач на ВМРО и наследник на Тодор Александров. – Бел. ред.

(2) – Така турците наричат Скопие. По същия начин Константинопол се е превърнал в… Истанбул. – Бел. прев.

(3) – Тодор Паница (1879-1925). Роден в гр. Оряхово. Изиграва ролята на Юда в борбата на македонските българи, защото слага начало на братоубийствените кръвопролития. Свързан с БКП и Коминтерна. – Бел. ред.

(4)  – Борис Сарафов (1872-1907). Роден в с. Либяхово, Неврокопско. Една от най-светлите фигури на ВМОРО. – Бел. ред.

(5) – Иван Гарванов (1869-1907). Роден в Стара Загора. Председател на ЦК на ВМОРО. Ръководи заседанието на Солунския конгрес, който взема решение за избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. – Бел. ред.

(6)  – Т е. Европейската или Първата световна… – Бел. прев.

(7) – Или Междусъюзническата…


Защо убих Тодор Паница? Кърничева, Менча София, 1993.

През време на общоевропейската война се запознах в Мюнхен с Магдалена Измирлиева, балдъза на Паница, а сега жена на Борис Бумбаров, емигрант в Сърбия: Още там тя често ми говореше за македонските борци, за споровете им, и ми изясняваше причините на тия спорове. Никога не пропускаше да подчертае, че всякога е бил и днес още си оставал привърженик на самостоятелността на македонското движение и специално противник на намесата в него от страна на България. За Паница аз дотогава бях чула само, че преди години е застрелял в София двамата известни македонски революционери Гарванов и Сарафов на разделяне с тях през една нощ подир дълъг разговор. Магдалена ми поясняваше, че това убийство Паница извършил в името на хубавите начала, които го въодушевявали като защитник на македонската борческа самостоятелност. По-късно, през лятото на 1920 г., имах случай да срещна в Лъжене, България, самия Тодор Паница. И от него чух, че в служба на което и да е българско правителство той нямало да се постави никога. От всичко чуто аз оставах с уважение спрямо Паница и драго ми беше, че за Македония работят предани и твърди хора, готови на всички жертви за нея.

В градчето Лъжене Тодор Паница се криеше усърдно от преследванията на правителството на Стамболийски, което го дирело да отговаря за незаконно придобити през време на войната богатства, по силата на чл. 4 от един специално създаден в България закон. По адреса на това правителство Паница и семейството му сипеха много критики: ругаеха се министри и съдии, които се осмелявали да съдят един герой. Магдалена не отричаше, че зет й е направил крупно състояние в Драмско през войната, но не бил изнудвал населението както се разправяло, а просто тютюнотърговците му давали добри комисионни, а като му давали, прибавяше тя – защо да не вземе. Магдалена премълчаваше срещу какво му са давали тия комисионни, и подобавало ли му е да се занимава с гешефти във време на война, когато хиляди хора умираха на” фронта и в една територия като Драмско, където пък и населението умираше от глад. В този момент образът, създаден във въображението ми за революционера Паница, не можеше да не загуби много от обаянието си.

След известно време Паница със семейството си замина за София, където продължаваше да се прикрива от властта, с която отношенията му оставаха повече от враждебни; така поне говореше семейството му. Един ден Магдалена ми каза, че зет й се срещал с министър Ал. Димитров. На очудването ми и на въпроса, как се е решил на това, тя ми отговори, че му е дотегнало да се крие и, въпреки молбата и опасенията на жена му, отишъл при министъра като се и добре въоръжил. Изругал бил министър Димитров, позаплашил го и последният му обещал да .спре преследванията срещу него. Този факт ме извънредно изненада, но все още исках да вярвам на Магдалена. Не можеше обаче да остане скрита промяната в настроението на семейство Паница спрямо земеделската власт. Критиките престанаха. Паница също така престана да се крие усърдно. Обяснявах си, че това е вследствие уплахата и обещанието на министър Димитров, така че, когато усилено се заговори, че Паница се поставил в услуга на властта, аз не повярвах. И можеше ли да повярвам, когато стотици пъти чувах да ми се говори за самостойност, необвързвания и пр., а и в тоя момент ми се обясняваше, че враговете му пускали инсинуацията за неговата служба на правителството, за да го компрометират. Собствените дела на Паница наскоро го поставиха в пълно осветление. Събитията около Неврокоп, където привържениците на ВМРО, тъй наречените автономисти, влязоха в открито стълкновение с органите на властта, затвърдиха у мене убеждението, че Тодор Паница наистина служи на българското земеделско правителство, което неотдавна ругаеше. Ясно ми стана, че мотивите за такава промяна в поведението му са само от лично естество, и то естество много некрасиво – да не бъде преследван като незаконно забогатял. През въпросните събития около Неврокоп Паница,стоеше начело на правителствените отреди. Впоследствие и публично се заговори и се писа, че те и отреди са били сформирани и изпратени от казармите на Софийския пехотен полк. При с. Сатовча, Неврокопско, Паница бил разбит от автономистите и с двама-трима другари едва се спасил. Моята приятелка Магдалена не можеше да скрива това премеждие на своя зет, и ми разправяше колко изтощен се е прибрал той в София. Къде оставаше прословутата независимост на Паница от българските правителства, за защита на която той уж бе убил хора? -Можеше ли той да стане полицай на българското правителство, и да тръгне срещу едно население, сред което бе с години работил, и го е възпитавал за бунт срещу неправдите? В българска Македония. Стамболийски бе повдигнал възмущението на масата благодарение на безпристрастието и произволите, които там се насаждаха от страна на властта. Тамошното население, като македонско, недвусмислено проявяваше симпатии към започналата се отдавна македонска освободителна борба – това съобщаваше и печата на самото правителство, Паница бе тръгнал с оръжие да разруши тия симпатии и, ако може, да застави македонците да подкрепят политиката на Стамболийски.

Тази политика всъщност се насочваше направо срещу македонското движение; знаят се тайните преговори със сърбите в Ниш за обща борба против ВМРО, както и многобройните проявления на враждебност към легалните организации на македонците в България. Връзките ми с Магдалена продължаваха. Тя ме уверяваше, че Паница завинаги ще се оттегли настрана от каквито и да е политически борби. След падането на правителството на Стамболийски Паница се прехвърли в Сърбия. Домашните му говореха, че ще отпътуват във Виена заедно с него, и там ще се установят на местожителство; разчитаха и на някакъв заможен роднина на Паница в Австрия, докато се обзаведат. В началото на 1924 г. аз отидох при домашните си в Цариброд. Един ден Паница дойде у дома и ме замоли, като се завърна в София да кажа на домашните му по-скоро да тръгнат. Казах му, че те са много радостни задето той най-после ще се установи при тях във Виена. Паница обаче ми каза, че въпреки очакванията на домашните му, нему лично е невъзможно да остане във Виена, защото бил поел ангажимент спрямо Жика Лазич, началник на сръбската обществена безопасност, за засилване контрачетите в Южна Сърбия, т. е. подвижните бойни отделения, насочени против македонските революционни чети. Каза още, че били направени два опита с четите на Стоян Мишев, и резултатите възхитили господин Жика Лазич, а неговата, на Паница, опитност направила впечатление. Стоян Мишев бил всесилен в Щип, и че ако съм имала някаква работа в тоя град, могла съм да получа от него препоръка до Стояна, за да ми услужи. Казаният Стоян Мишев и неколцина негови другари бяха същите, които заедно с Паница се сражаваха против автономистите при с. Сатовча, и след поражението им избягаха в Гърция, а оттам минаха на сръбска полицейска служба. И Паница, значи, бе станал сръбски потераджия. Самопризнанието му ме порази като гръм. Не исках да повярвам на ушите си; цялото ми същество бе възмутено, у мене се породи желание да го унищожа, но замълчах и се вцепених. Аз стоях пред един мизерен предател, който се готвеше да избива мои съотечественици и, може би, да разправя все още за идеализъм. В няколко секудни аз реших, че съм длъжна да премахна при пръв удобен случай това окаяно същество. Реших само да поддържам връзките си със семейството му, за да мога да се добера наново до самия него. Като се прибрах в София, предадох поръката на Паница до домашните му. Те се приготвиха и заминаха през Сърбия за Виена. От Магдалена получих няколко писма, но завладялата ме наскоро болест прекъсна кореспонденцията ни за известно време. По съветите на лекарите аз трябваше да замина нейде в странство да се лекувам и реших да отида във Виена. Писах на моята приятелка, че ще я подиря. Тя ми отговори, че мога да отида право в нейната квартира. Към средата на м. януари 1925 г. пристигнах във Виена, установих се на квартира при Магдалена, и се постарах да поддържам с нея, г-жа Паница и познатите им възможно най-непринудени отношения.

Цели четири месеца прекарах в тази среда, централна личност на която си оставаше Тодор Паница. Видяното със собствени очи илюстрира по най-поразителен начин на първо място неговото предателство, но наблюдавах и неща, които дотогава не предполагах. Невъзможно мие да изредя всичко що видях; ще спомена само някои най-характерни факти, без особена класификация, тъй като деянията, от които и сега се гнуся, излишно е да класифицирам. Семейство Паница не се осланяше на богат свой сродник, а си живееше самостойно, разполагайки при това с много пари. Тодор Паница през всичкото време почти отсъствуваше от Виена, обикаляйки ту в Солун, ту в Белград, ту в Ниш. От политическите борби не само не бе се оттеглил, но обратно – „политици” бяха вече и жена му, и Магдалена, и кръжокът коло тях. Наричаха се македонски федералисти: Ето някои моменти от дейността им. Тодор Паница беше в непосредствена връзка” с шефовете на сръбските контрачети в Македония. Те редовно му пишеха и във Виена. Никола Иванов Дерменджиев, войвода на 50-членна такава чета в Берово, излагаше в едно писмо какъв състав имала четата му, какви пушки притежавала, какво уговарял със сръбския околийски началник по работата си. Когато дойде във Виена, Паница донесе фотографията на тази чета. Магдалена има куража да признае, че това е чисто сръбска чета; същото призна пред мене и Магдалена Васил Манолев, агент на Паница в Солун, който беше заболял и настанен във Виенската болница „Allgemeines Krankenhaus“. На Дерменджиев редовно се изпращаха по сто броя от вестник „Македонско съзнание”; експедираше вестника Магдалена от стаята, в която живеехме, пратките стигаха на място; спомням си, че с едно писмо Дерменджиев съобщаваше за получаването на брой 4-и, и че околийският началник то извикал, за да му бъде нещо прочетено от вестника. На Великден тая година, в квартирата на улицаSeidengasse, в присъствие на г-жа Паница, студентите Миладинов и Тренчев, Тодор Паница запита, къде се продават телефонни слушалки, за да купи една, и я изпрати на Никола Дерменджиев в Берово. С тая слушалка Никола цял да подслушва разговорите на българските погранични войски; а че това щеше да става с помощта на сръбските военни постове, само по себе си е ясно. Друг приятел на Паница, Георги Венев – „Венето”, беше войвода на сръбска контрачета със седалище Радовиш. Нему пишеха писма на следния адрес: „Гьорге Венев, войвода – Радовиш С. Х. С. Венев е награден от сръбския крал с медал за заслуга. Илия Пандурски, прочут ренегат и сръбски потераджия (наскоро наказан със смърт от ВМРО в Малешевско) бе убил в с. Дъбочица – българска погранична територия, някой си съселянин Димитрачко. Новината е била съобщена от самия Пандурски, на намиращия се тогава в „Белград Паница и на Кочо х. Риндов, редактор на в. „Македонско съзнание“ във Виена. С особенна гордост биде поместено в речения вестник известието и окачествено като „подвиг на федеративна чета“. В Ниш се намираше другарят на Паница – Димитър Арнаудов, когото назоваваха „член в централния комитет. През лятото на 1924 г. в едно сражение със сърбите македонският войвода Панчо Михайлов си изгубил чантата с книжата. Едно писмо измежду тия книжа, писано от Тодор Александров, се пазеше в дома на Паница във Виена. Сърбите са предали писмото на Тодор Паница, а той бе го дал на българските емигранти земеделци. Излизащият в Прага техен орган „Земеделско знаме“ помести това писмо. Паспортът на Паница бе сръбски, еднаж с име Николич (бащата на Паница се е казвал Никола), а друг път под името Арнаудович. А още при срещата ми с Паница в Цариброд видях у него специален открит лист за свободно движение из Южна Сърбия т. е. Македония. Тогава той се даже заканваше на някакъв сръбски полицай, който влязъл в пререкание с него по повод на този му открит лист, издаден от жупана в Ниш. В сръбските вестници се бе появило съобщение, че видният македонски войвода Тодор Паница се намирал вече в сръбска земя, и отпочвал сериозна борба против македонския комитет. Също както би се съобщило от полицията с комюнике за движението на виден сръбски полицай. От писмата на Паницовите приятели зная, че са били в непрекъсната връзка с офицерите на Солунския гръцки гарнизон. Самият Паница е правил посещения на губернатора в Солун. Заедно с Недялко Атанасов, бивш министър от кабинета на Стамболийски и емигрант в Сърбия, Паница е ходил в Атина, за да уговарят нещо против македонския комитет и против България. Г-жа Паница също ходи с мъжа си в Атина и там се бяха фотографирали: тя, Т. Паница, телохранителя му Яни Богатинович, живеещия в хотел „Ермис в Атина български емигрант Кантарджиев и неговата госпожа. Тази фотографическа снимка биде намерена от австрийската полиция в дома на Паница, както и другите споменати фотографии. На връщане от Атина Паница и жена му бяха спрели в един град. Писмата от Виена до Тодор Паница се изпращаха тогава адрес: г. Арнаудович, хот. „Москва” – Белград. В постоянна връзка с Паница бяха и братя Калайджиеви, които сигурно и до днес стоят на гръцките погранични постове при с. Ловча, преоблечени в гръцки войнишки дрехи, и промишляват нападения в българска Македония над невинни селяни. Много често братя Калайджиеви пишеха писма до Магдалена, за да препраща тя, на Паница. На Васил Манолев, докато се лекуваше във Виена, сътрудниците му от Солун съобщаваха, че изпратили през гръцката граница на лице, което да убие Филипов в Неврокоп. Предлагани са били на Паница гърците анадолски бежанци, с които да нападне в българска Македония. Ако беше жив, вероятно щеше да се възползува от тази помощ.От адресите им за кореспонденция със Солун запоммних тия: Rue Vasillisse Olga 156 – W. Christtodorovich (това е Васил Манолев), Rue Egnatia376 – W. Christodorovitcs. „Македонско съзнание” изпраха до някакъв павилион № 14 на същата улица – : „Rue Vasillisse Olga”. Ресторантът „Ogerokolumbus” е бил най-честата им спирка. Земеделско-комунистическата чета на известния в България гален Георги Янчев е била подпомагана от хората на Паница в Гърция за свободно минаване през гръцко-българската граница.

Не можах да разбера защо и тази чета Паница наименуваше „федералистическа”. Понятието „федерализъм“ го разпъваха по тактически въображения на македонска земя, но каква македонска федеративна акция имаше да твори Георги Янчев нейде в източна Македония – близо до Черно море? За тая чета Паница разправяше пред цяла компания в хотел Herzoghof Виена. Преди заминаването на Паница в Сърбия и Атина през м. януари т. г. в хотел в Баден при него бяха Димитър Влахов, видният болшевик Черски със свитата си и „федератиста“ д-р Атанасов. Това поне не може да е тайна за Виенската полиция. Около 20 март настоящата година в Белград стана конференцията на българските емигранти в присъствието на Паница. Шефовете на емигрантите Оббов и Коста Тодоров със своите привърженици са се изказали за по-широка акция против правителството на Ал. Цанков в България, като изтъквали, че Сърбия обещава въоръжена помощ за тази цел срещу отстъпването на мината Перник и унищожение на македонските организации. Сърбия щяла да намери претекст за навлизане в България и помитане на Цанковия режим. Друго крило обаче начело с бившите министри Недялко Атанасов и Христо Стоянов искали да се поддържа в България четничество и да се предприемат повече терористически акции. Паница е лавирал между едните и другите, но близките му го представят повече като сътрудник на комунистите. Бумбаров много съжаляваше за това раздвоение всред емигрантите в Сърбия като поясняваше, че още много работи биха се наредили успешно, ако не беше поникнало раздвоението. Така например разправяше как вкарали в България стотици килограми взрив със съдействието на намиращия се в Цариброд сръбски майор Динич, а могли поне още хиляда килограма да килограма да вкарат пак с помощта на Динич. Казаният сръбски офицер е завеждал някаква специална служба против България – нещо като шеф на шпионажа.

Годеникът на Магдалена Бумбаров по едно време замина за Прага да купува или приеме картечници. В Чехия Бумбаров, както и всички негови приятели емигранти, е бил приеман като у дома си. Те там са имали връзки с властта. Като се завърна от Прага, попитах Бумбаров какво става с Цицонков, който застреля Райко Даскалов. Бумбаров ми отговори, че Цицонков е най-лошо гледаният в Чехия затворник; поставен бил в непоносими условия. Както самият Бумбаров, така и Паница, Григор Костов и Магдалена злорадствуваха, разбира се, над тая съдба на Цицонков.

По разказите на Магдалена разчитали много на едно въстание в България, подкрепено с навлизане на въоръжените емигранти. Смятало се е за възможно заемането на важен железопътен център в западна България, вероятно Враца, откъдето щели да пратят телеграми из цяла България, че правителството на Цанков е свалено. Надявали се войските да се подчинят на заповедта им, но се боели да не би Цанков да нареди мобилизация в страната и да ги прогони. Отправяха се постоянно закани към видни лица в България и към македонци; не, се оставаше съмнение, че те са в течение на всички терористически замисли. Останали са в паметта ми заканите към македонците Ив. Михайлов, Йордан Бадев, Наум Томалевски, ген. Протогеров, Баждаров, Пърличев, Монев; също помня имената Григор Василев и Пано Бичев. В хотел Mariahilf пред мене и семейството си Паница каза: „Когато еднаж се възстанови селско-работническото правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, щото и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се нарекат македонци”. А Магдалена ми казваше: „Еднаж да смъкнем Цанков от власт, та кой ще се занимава после с Македония“.

С болшевишките големци във Виена, главно с Черски и Влахов, Паница беше също в голяма дружба. Влахов и Черски знаеха винаги и най-подробно за всичката дейност на Паница с потераджиите в Македония. Получаваните писма и фотографии от ренегатите се четяха и разглеждаха с голяма радост от Влахов. Семейства Влахови и Паницовци бяха неразделни. Болшевиките даваха пари за вестник „Македонско съзнание”. Магдалена, която беше назначена за касиерка на „федеративната организация” във Виена, получаваше парите за вестника и подписваше разписки. Месечно се отпускаха 22 000 000 австрийски крони. На 13 февруари с. г. в гостилницата дето се хранехме, на ъгъла между улиците Kaiserstrasse и Seidengasse, в мое присъствие й донесе 22 милиона крони Кълев, анархо- комунист, роднина на Влахов и негов човек. Втори път такава сума й бе донесена в квартирата на Seidengasse 32. Сумите Магдалена от своя страна предаваше на Кочо х. Риндов, редактор на вестника. Магдалена получаваше като заплата 2 милиона крони месечно, Х. Риндов – 5 милиона, студента Атанас Миладинов – 3 милиона, Григор Костов – 3 милиона. Според Магдалена още няколко души студенти се издържат с болшевишки пари; те са вероятно същите, за които Паницовци се хвалеха, че успели да ги отцепят от общото македонско студентско дружество във Виена, главно анархокомунисти. Вън от заплатата си Магдалена получаваше и други суми.

Димитър Влахов веднъж лично й даде в квартирата на Antoniegasse № 32 150 долара, макар че по това време тя имаше в сандъка си около 500-600 долара. Други път Кълев й донесе 50 долара. Според думите на Магдалена Влахов получавал по 60 000 лева на месец. Тя и г-жа Паница се възмущаваха, задето Влахов разполагал с много средства.

„Знаеш ли защо Димитър Влахов се отдели от Тодор Александров?“ – ме запита един път Магдалена. Аз й отговорих, че не зная, а тя побърза да обясни: „Защото болшевиките имат повече пари от македонската организация – „за плячка“. И останалите „федератисти” във Виена пилееха много пари. Недоразумения съществуваха между Влахов – Паница от една страна и д-р Атанасов – Славе Иванов от друга заради пари. Обвиняваха Атанасов, че не е дал сметка за една сума от два милиона и четиристотин хиляди лева. Славе Иванов намираха неполезен и нямало защо да го хранят. Влахов и Паница казваха, че го държали още защото им бил разкрил неща, които те използували против Тодор Александров. И д-р Атанасов и Славе Иванов бяха смятани за безнравственици. Сам Черски е казал на Магдалена, че д-р Атанасов е неморален и че не желае даже да се ръкува с него; бил го виждал в едно кафене с две проститутки заедно със Славе Иванов; но ги търпели, за да не напакостят, като издадат някои тайни. Атанасов обвиняваха и в шпионаж – издал бил на Пашич срещата, която е станала в Баден между Черски, Влахов, д-р Атанасов, Тодор Паница и Кръстю Раковски преди близо една година. В квартирата си на Antoniegasse 32 Димитър Влахов потвърди, че такава среща е имало. Паница се срещаше с Черски посредством Влахов. Магдалена бе виждала Черски на два пъти – веднъж през м. март и втори път през април с. г. На 26 април вечерта в хотел Marianhift Влахов каза, че е наредил до комунистическите организации в Америка да пречат на Йордан Чкатров, който бил изпратен от македонската емиграция в България да организира намиращите се в Америка македонски емигранти. Влахов изтъкваше, че Чкатров е имал успех в Америка и съжаляваше затова. От Паница научих, а впоследствие и Магдалена ми каза, че когато Тодор Александров е бил в хотел Бристол във Виена, Черски и Влахов наредили да се явят при него с фалшиви полицейски значки двама комунисти хървати, и, поканвайки го да се яви в полицията, да го отвлекат някъде с автомобил, и да го убият – „да му светят маслото”, както се изрази Магдалена. Кочо х. Риндов пък наричаше Тодор Александров глупак, защото не се съгласил да приеме предложенията на болшевиките, и да играе ролята на втори Ленин на Балканите.

Подир атентата в софийската църква „Св. Неделя” Магдалена ми каза, че Паница се заканвал да устрои на Цанков нещо сто пъти по-страшно от този атентат. А на 26 април вечерта, денят на сватбата на Магдалена, в хотел Marianhift г-жа Влахова предложи да си устроят банкет по случай Софийския атентат. Няколко дни преди атентата пак г-жа Влахова каза, че известният нелегален комунист в България Коста Янков пристигнал тайно във Виена. Изглежда, че той не се бавил много във Виена, защото скоро след атентата стана известно убийството му в София. Много се радваха за убийството на професор Никола Милев и казваха, че това е удар за македонците, по-тежък от този с убийството на Тодор Александров. Съжаляваха като чуха, че убиецът на Милев – Милан Манолев е бил наказан от ВМРО. Магдалена ми каза, че от Влахов чула за идването на Милан Манолев във Виена и че между Влахов, д-р Атанасов и Манолев било уговорено убийството на Милев. Влахов и Манолев били отдавнашни познати и съграждани – и двамата от гр. Кукуш. През април т. г. Паница получи последователно две телеграми от Белград, с които Недялко Атанасов и Христо Стоянов го викаха там, за да направели преоценка на положението. Паница обаче не отиде, а изпрати приятеля си Яне Богатинов. Паница беше много недоволен от някои бивши министри в кабинета на Стамболийски заради недостатъчния им кураж в борбата срещу македонците. Визираше специално Томов и го ругаеше. С Александър Стамболийски Паница е имал уговорена среща за 12 юни 1923 г., понеделник, обаче превратът в България стана на 9 юни, и срещата не е могла да се състои. Двамата щели да приказват за необходимите решителни мерки против македонците. Паница признаваше. че по едно време успял да постави за окръжен управител в Петрич своя другар Ал. Буйнов, за да създаде силни земеделски ядра и с тях да дава отпор на македонците, но Буйнов не можал да направи нищо. Кочо х. Риндов лично ми разправи, че при режима на земеделците със свои приятели дирил в София Любомир Весов, за да го убият. Любомир Весов е младият революционер и поет, който загина през 1922 г. близо до Крушево в борба срещу сърбите – дотам е стигнал в позора си Х. Риндов. Много естествено изглеждах подир това намеренията на федератистите, и специално на Паница, да колят емиграцията в България след като организираха избиването на македонците в поробена -Македония, и сами участвуваха в екзекутивните чети на сърби и гърци. В средата на посочените тук „федератисти” поникваха в последно време нови недоразумения. Х. Риндов и Григор Костов негодуваха против Димитър Влахов, защото получавал много пари. При един разговор в квартирата ни между Магдалена и Григор Костов последният й каза: „Значи бачо ти Паница се продаде на болшевиките”. Влахов и Паница, за да ги обуздаят, спряха да дават пари на негодующите господа. Когато запитах Магдалена, защо са престанали да дават средства и на Григор Костов, който минаваше за любимец на Паница; тя ми отговори: „Нека! Да помни, кога е приказвал, че Паница се бил продал на болшевиките”. От своя страна „недоволните” от Паница и Влахов, за да получат наново благоволението им правеха унизителни подмилквания; особено жалък ми се видя в това положение Григор Костов. Х. Риндов, по думите на Магдалена, заявил, че не се плаши много от Влахов, защото осигурил 50 000 000 крони от друго място, и щял с приятелите си да издава с тази сума и вестник „Македонско съзнание”.

Обясняваше ми се от Магдалена, че това „друго място” е Белград, толкоз повече, че Х. Риндов бил направо във връзка с хора от сръбската легация. Казаното по-горе е достатъчно, за да се види какво представлява и вън от България политическата и морална физиономия на „идеалиста” Паница, „строгия ревнител ка македонската революционна авмостойност”. Едни от факторите, на които Паница скъпо се продаваше, не са имали и не ще имат нещо общо с Македония; други са пряко заинтересувани в нейното окончателно поробване. Сметката на Паница бе да получава повече пари. А съображенията на казаните фактори, за да му плащат, са твърде ясни. Сърбите имат охота да възстановят в България на власт свои оръдия и подпомагат емигрантите; а особено за денационализаторските си планове в Македония те имат нужда от хора като Паница. Гърците от своя страна имат еднакви със сърбите сметки против македонските борци, и с радост приемаха при себе си Паница, когото използуваха и срещу омразната им България. Болшевиките пък се надяваха Паница да допринесе много за болшивизирането на Балканите чрез терор и смутове. Вярвам, че сърбите знаеха за връзките на Паница с болшевиките, но основателно не се бояха от някаква негова болшевишка дейност на сръбска територия, защото пътя му минаваше всякога през полицейските канцеларии на тая територия. Па и сам Паница беше достатъчно съобразителен, за да върши наистина нещо, което не е в интерес на сърбите, и по тоя начин не само да загуби приходите си от Белград, но даже да плати с главата си. Вероятно е сърбите да не са имали нищо против, ако Паница и други като него, даже чрез болшевишка агитация отчуждят малко или много от гръцката държава населението около Солун, накъдето са насочени сръбските погледи. Обаче и гърците от своя страна не биха се боели от подобна дейност на Паница всред едно чуждо нему население от анадолски бежанци и при възможността да го унищожат при пръв довод, че работи против Гърция. Ето защо и сам Паница, имайки на ум риска за главата си и приходите от Гърция, си е изпълнявал и там акуратно само противомакедонските и противобългарски задачи. Българските емигранти от своя страна целят чрез конспирации да вземат властта в България и услугите на Паница са добре дошли и за тях поради неговата опитност. Така лесно се продаваше Паница. А през това време Македония, земята на чието робство той, пришълецът от България, бе придобил някога известност, продължаваше да се превива от болки и да се къпе в сълзи. Този Тодор Паница аз застрелях в Бургтеатър и смятам, че с това изпълних само дълг спрямо Македония.

[6]Демокрация, 2001-01-11  http://www.eunet.bg/bgnews/show_story.html?issue=228252064&media=1523776&class=6852860&story=228253120

[7] Алфред Рапапорт В СТРАНАТА НА МЪЧЕНИЦИТЕ  Спомени на генералния консул на Австро-Унгария в Македония  (1904-1909) http://www.promacedonia.org/ar/Rapoport.html

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s