Иконите

Екатерина Симитчиева, от  Скопие , учителка в Куманово.

Екатерина Симитчиева

Екатерина Симидчиева е родена в град Скопие през 1872 г. Завършва Солунската българска Девическа гимназия, след което заминава за Куманово и там става учителка в българско екзархийско училище, където основава женско дружество. Омъжва се за Георги Аксентиев – син на богат и влиятелен българин от града. На годишния акт на училището пред турския валия вместо даденото ѝ стихоторение тя изрича бунтовни слова. Привлечена е във ВМОРО от Гьорче Петров и става куриер и апостол на организацията — пътува из селата, в Щип се среща с Даме Груев.

Когато сърбоманите в родния ѝ град искат да обсебят български църковен имот за изграждане на сръбска църква, макар и в напреднала бременност тя повежда кумановските жени, които зариват основите на строящата се църква и пред остриетата на войнишките щикове произнася: „Ние сме на бащинията си. Оттук никой няма право да ни изпъди.” На 24 август напрежението в града ескалира. Местните българки водени от безстрашната Екатерина влизат в църковната нива, където преди това е поставен основния камък на сърбоманската църква и разрушават положените основи. Османската власт веднага реагира и изпраща подразделение с въоръжени войници, чиято задача е да изтласкат извън рамките на имота негодуващите българки. Пристигналите войници, виждайки се в невидение как да изкарат от мястото разярените жени, надяват малки ножове на върха на пушките си и с тях успяват до края на деня да освободят църковната нива. При станалите стълкновения мнозина жени са ранени. Но най-много пострадва предводителката на народното недоволство-учителката Екатерина. Тя е тежко ранена в корема от удар с приклад. Няколко дни по-късно помята и от предизвиканите усложнения на 2 септември умира.

Първото женско македоно-одринско благотворително дружество, което носи нейното име, е учредено на 3 октомври 1899 г. в София. Една от дейностите му е провеждането на вечеринки, на които известни български общественици и интелектуалци четат реферати, разглеждащи различни етапи от националносвободителните борби на българското население в Македония. Във връзка с убийството на българската учителка Екатерина Симидчиева от Куманово из цялата страна се провеждат протести и панихиди. На 19 октомври 1899 г. такъв акт се устройва и в Дупница. Вестник „Реформи” отбелязва тази патриотична проява на дупничани: „По инициатива на женското и македонското дружество в града ни със знамена начело и с участие на чиновничеството, учителското тяло, ученици и многоброен народ в двора на черквата „Св. Георги” се отслужи панихида за упокой на душата на Кумановската героиня Екатерина Симидчиева”. Същата година Иван Вазов публикува стихотворението „Героиня“ за Екатерина Симидчиева.

По повод една година от нейната смърт, през есента на 1900 г. Пловдивският женски клуб публикува кратък сборник.[1]

Случея е овековечен в стихотворението на Вазов:

Героиня

Поклон, сестро! Дух велик, незнаен
крил се в тебе — героиньо мила —
и гневът на цял народ отчаен
със стихийна сила.
И сега те виждам как прекрасна,
лвица разярена,
падаш жертва на борба ужасна —
млада покосена.
Сякаш чувам: „Ето мойте гърди
слаби, женски — бийте, не отстъпам!
Таз земя е наша — и ще бъде.
Тук мра — не се дръпам!
Мра за род и чест, от радост пълна.
Сестри, не плачете за мен, моля.“
Ти умря и хладен гроб погълна
крехко тяло и желязна воля,
И ечи гласът ти пак през гроба,
носи се от две страни на Рила,
за да влива пламък нов у роба,
нам дълга да сочи с нова сила.
Той звучи: O сестри, майки, дайте
същия пример на братя, чада!
Как се прав стои, мъже, узнайте —
как се честно пада.
Поклон, сестро — вечно у нас жива!
Поклон на борците чудни, нови —
на земята, де цъфтят такива
майки и гробове!

Иван Вазов, София, 1899 г.

Примера на Екатерина Симитчиева вдъхновява една цяла генерация жени. Румяна Конева пише[2]:

„Нейната саможертва се превръща в символ на женското движение за освобождение на българите в Македония. През ноември 1899 г женският клуб в Пловдив открива подписка за построяването на паметник на Симид- чиева, а през лятото на 1900 г. издава сборник в нейна памет[3]. Много женски благотворителни и просветни дружества в страната и столицата изпращат парични помощи на ВМОК, а участващите в тях жени изявяват желание да се запишат за членки на македоно-одринските дружества[4].

В края на септември, през целия месец октомври и началото на ноември в редица градове на страната се отслужват панихиди за Е. Симидчиева. Иници­атори и организатори на свойствената за това време форма на обществена изява са началните, основните и гимназиалните учителки в страната, местни­те женски благотворителни и просветни дружества и специално създадените за случая инициативни дамски комитети [5].

Резултатът е предимно в две важни за революцията посоки: включване на все повече жени за членове на македоно-одринските комитети и основава­не на нови, отделни женски македоно-одрински дружества.”

Вж. текста към Женските Движения: Благотворително дружество „Екатери­на Авксентиева Симидчиева

Менча Кърничева

вижте на следната страница

Мара Бунева

Мара БуневаМара Бунева е едва 27-годишна, когато умира. Изоставила сигурността на дома си в царство България и защитата на своя високопоставен и обичан съпруг, офицер в българската армия. За свободата на българска Македония. Около 20 години преди смъртта й, Артър Смит се среща с една друга българка в Македония, която описва като българската Жан Д’Арк – Цвета Божова.

За него тя е eманацията на македонската българка – интелигентната, образована млада жена. Воюващата и грижещата се за дома си, войводи и странници. Образът й в спомените на Смит е еманципиран и същевременно патриотичен, свободолюбив и съзнаващ гранциите си, притежава силно благородство, комплекс от възвишеност и земност.

Ако би имал възможността да се запознае с Мара Бунева,

Артър Смит със сигурност щеше да намери в нейно лице духовната дъщеря на Цвета Божова. Дъщерята на македонската Д’Арк. Която воюва редом с братята си срещу сръбската хегемония и асимилация в Македония. Стара фотография запазва този образ – изумително красиви очи, строго лице, изправена осанка на кон. И една меланхолична крехкост. Мара – войник по неволя в една малочислена, обречена армия, която воюва с пълното съзнание за безнадежността на битката си срещу сръбските асимилатори. В една война, която никой българин в областта Македония не е желал.

Армията от младежи във ВМРО отчаяно защитава българското население от сръбските безчинства над него. Главорезите са официални лица на сръбското правителство, отговорни десетилетия наред след окупацията на българските земи през 1913 -1914 г. за смъртта и насилието над десетки хиляди цивилни българи и българки. Масовите убийци обезличават цели родове, села, градски квартали в завзетите български територии.

Когато няма други средства,

с които да спрат официалната сръбска геноцидна политика, българите се организират в групи за защита. След преживяните погроми през 1920-те години българските младежи отиват в безсилието си в организирана офанзива – във въоръжена съпротива срещу официалната сръбска власт. Те я наказват, осъждайки на смърт отговорните за масовите убийства сръбски официални лица. След проведени своеобразни съдебни процеси. На които излагат аргументите и доказателствата за всяка присъда, над всеки обвинен масов убиец на българи. При тези процеси се взима решение кой ще изпълни присъдата над лицето и при какви условия, дават се ясни инструкции за опазване на цивилното сръбско население.

Изпълнителите поемат личната отговорност. И се задължават да сложат край на живота си, ако бъдат заловени или съществува опасност за организацията на ВМРО и отмъстителни действия на сръбската полиция над българското население. Присъдите обикновено се изпълняват с револвер, стреля се в упор. Докато осъденият със сигурност е умъртвен. Сръбският генерал Ковачевич, началникът на тайната полиция Жика Лазич, самият югославски крал Александър Първи Карагеоргиевич, френският външен министър Луи Барту, създал Балканския пакт срещу България и допринесъл лично за териториалното разделение и асимилацията на българите, са само едни от известните имена на лица, над които тези присъди са изпълнени.

За присъдата над скопския главен следовател Велимир Прелич през януари 1928 г. отговорността носи Мара Бунева. Родом от Тетово, едно от четири деца, Мара Бунева участва с цялото си семейство в цивилната съпротива срещу сръбските окупатори. Чрез брат си Борис се доближава до кръговете на ВМРО. По това време Мара живее вече в България, завършила е висшето си образование, очаква я блестяща кариера, омъжва се за офицер в царската кавалерия. Еманципирана и високо образована, тя запазва моминското си име. Има предложение да поеме директорски пост в девически колеж. Мара се интегрира в живота и културата на българската столица по време на студентските си години. Едва ли някой, виждал я как се грижи със свои състудентки за сираци и бедни, би помислил, че тази източена, крехка жена с големи благородни очи ще държи някога оръжие, изправена от съдбата да изпълни смъртна присъда над човек. И ще сложи край на младия си живот, далече от любимия си съпруг и изграденото вече семейство.

Прокурорът в скопското жупанство Велимир Прелич е масов убиец,

в това няма съмнение. Той не е обикновен тип “писалищен престъпник”, ако трябва да се използва терминът на Хана Аренд за административните участници в геноцидни престъпления. Велимир Прелич издейства многобройни присъди над цивилни лица, той е известен като най-корумпирания служител в скопския съд. Садист, който сам участва в организирането на погроми над българското население, в малтретирането и насилието над български жени. Присъдата му от ВМРО е издадена за мъченията, на които подлага десетки български студенти и студентки. Арестувани през 1927 г., онези, които оцеляват след мъченията и изнасилванията по време на т. нар. Студентски процес, иницииран от югославските власти и лично от Прелич, са изпратени с дългогодишни присъди в строг тъмничен затвор. Чудовищни са методите на мъчение – Велимир Прелич е особено изобретателен – главите на следствените студенти са стягани с менгемета, чупени са ръцете им с дъсчици между пръстите, заравяни са живи, рязани са телата им.

105 години от рождението на Мара Бунева

ще се честват в края на 2007 г. На датата на смъртта й, 13 януари 2007 г., паметната й плоча в Скопие е осквернена, а масов побой от сърбомани е извършен над мирното панахидно шествие в нейна памет.

В Скопие Мара Бунева изпълнява присъдата над Прелич на 12 януари 1928 г. На Стария мост над Вардар младата, модно облечена българка застига преминаващия с охраната си Прелич. Когато погледът му обхожда вървящата на сантиметри до него жена, Мара се обръща и го застрелва в упор с няколко куршума. След което стреля в гърдите си. Садистът е мъртъв, телохранителите му отвеждат агонизиращата Бунева в болницата и лекари полагат всички усилия да я спасят. За да могат да я разпитат и стигнат до организаторите. Но Мара се бори с всички сили за смъртта си – това описва сръбският лекар. С всяко свое усилие, младото й тяло се съпротивлява на опитите да я спасят. Раните й са тежки, тя издъхва през нощта на 13 срещу 14 януари.

Случаят Мара Бунева възбужда вълнения

поклон пред Мара Бунева

не само в царство България и в Македония, а в редица среди в Западна Европа. Общественици във Франция и Великобритания се обръщат с въпроси относно политическата криза на Балканите към своите политически представители. Отговори на които рядко получават. Очевидно проблемите на Балканите, за които отговорност носят и западноевропейските лидери не интересуват никого. Европа се ангажира със своите икономически и политически проблеми по това време. Цивилизацията е в криза и участта на една българска територия – Македония, в която се провежда геноцид, не интересува първостепенно и сериозно никого от главните актьори на сцената на Великите сили. Разбира се, западната преса използва казуса Прелич за увеличение на тиражите си. Мара Бунева е наречена македонската Шарлот Корде.

Борис и Милко Буневи – кръвта не става вода

Племенникът й Милко Бунев, синът на Борис Бунев, нейният брат, обвързал я със средите на ВМРО, свидетелства 75 години по-късно за Мара пред българската преса. Когато чува за зверските мъчения на задържаните студенти, Мара Бунева веднага заминава за Скопие с една единствена цел – възмездие. Когато комитите я посочили за изпълнител на присъдата над Велимир Прелич, тя тръгва, без да се обади на близките си в България.

Борис Бунев следва в Търговската гимназия в Солун. Обучението е изключително добро, включва съвременни икономически и хуманитарни дисциплини и няколко езици в задължителната си програма. Учебното заведение дава плеяда български банкери. През Междусъюзническата война българските войски се изтеглят от Солун и Борис Бунев тръгва с тях за София. Там завършва военната академия, става кавалерист в конния полк на царската гвардия, участва в битките за Обединението ни.

Изправен пред трагедията на родината ни след Ньойския договор, Борис напуска армията и влиза във ВМРО, за да стане един от инструкторите на организацията. Заселва се в Пиринска Македония по настояване на ВМРО. И след смъртта на сестра си Мара, Борис Бунев участва активно във всички акции на организацията. През 1934 г. е осъден като член на ВМРО след преврата на Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Присъдата си излежава в Софийския централен затвор. Освободен е през 1939 г. с обща амнистия.

След налагането на комунистическата власт, Борис Бунев е задържан и отвлечен в незивестност на 10 септември 1944 г. Съпругата му разбира през много перипетии къде е затворен. Следва изселване за семейство Буневи и заточение в Белене за Борис Бунев. Той е пуснат на свобода през 1953 г. с групи оцелели политически затворници след смъртта на Сталин. Буневи ще живеят като мнозинството български мъченици на комунистическия режим десетилетия. Без адрес, в мазетата и таваните на приятели и непознати, без право на работа и следване.

Синът на Борис Бунев бяга от България през 1974 г. Заселва се в Америка, където се запознава с Роналд Рейгън. През късните 1970-те бъдещият президент на САЩ организира граждански групи съмишленици и локални политици за кампаниите си. Милко Бунев се включва в движението “Граждани за Рейгън” и работи в регионалния екип на Роналд Рейгън в Детройт. През 2001 г. възрастният наследник на стария македонски борчески род се завръща със съпругата си в България.[8]

(Адриана Димитрова)


[1] Информацията и текста са от уикипедия януари 2011, като източник е даден Сборника „Екатерина Симирдчиева” Издание на Пловдивския „Женски Клуб” 1900

[2] Румяна Конева  2005 Жените, Ревопюиията И Куптурата 1878-1903 Г в „100 Години от Илинденско Преображенското възстание”

[3] Женски глас, №2, 15 ноември 1899; №15-16, 1 юни 1900.

[4] НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 118, л. 219, 223,242,285а, 288; а е. 21, л. 95,346,412,398.

[5] Пак там, а. е. 21, л. 360-361, 369, 401,408,421, 495,563-563а

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s