Организатори

Славка Чакърова-Пушкарова, Струга

Разказът за нея съдържа всички белези, характерни за българската учителка-революционер-ка, и ще ни помогне да съкратим разказите за другите, които са плеяда.

Славка е дъщеря на възрожденеца Георги Чакъров, най-близък съратник на Димитър Миладинов. Тя е сестра на революционера Александър Чакъров и на Анастасия Узунова и, следователно, леля на Христо Узунов, с когото я свързва революционно сътрудничество. Възпитаница на Солунската девическа гимназия, тя става учителка в родния си град, където бива посветена в революционното дело.

Образува женско дружество „Светлина“ със сътрудничество на учителките Костадина Хаджова, сестра й Анастасия, по-сетне Царева Гълъбова и други. Когато се формира първата революционна чета в околията, Славка по свой почин приготвя при пълна тайна знамето на четата от черно кадифе от едната страна и червен атлаз от другата. С това тя може би става първата знамевезка на революционно знаме. След две години изработва двойно по-голямо – от едната страна лъв, а от другата страна – мома във вериги и с разплетени коси. Това знаме бива развято от стружкия главен войвода Милан Матов. Днес се намира във Военно-историческия музей.

При създаването на първата организационна чета Славкината женска група от учителки и народни жени са дали платно от чеизите си и ушили бельо за всички четници – 12 на брой, оплели им чорапи и други принадлежности. Славка избродирала кепетата им с надпис „Свобода или смърт“. Помагала й само сестра й Елисавета.

След това учителства в Охрид. Около нея се създава цяла група революционерки, които поемат ръководството на женската организация, почиваща на системата на десетки. Тези учителки, за които едва ли ще имаме време да кажем нещо повече, са: Василка Размова, Поликсена Мосинова, Костадина Бояджиева, Клия Самарджиева, Анета Шахова, Аспасия Каневчева, Фания Шулева, Флора Лещарова, Костадина Настева и др. Една от големите акции на тия учителки по това време (1899-1900) е пренасянето на оръжие за четите. Славка използва сватбата на сестра си Елисавета, за да покани всичките си колежки на тържество в Струга. Тръгват по езерото с чунове, в които нареждат на дъното пушки и патрони и ги складират пътьом в манастира „Пречиста“, който е недалеч от езерото. Маскирането със сватбата е било пълно.

Следващите четири години Славка учителства в Скопие, където отново се включва в революционното дело. Местният комитет, ръководен от учителите Никола Пушкаров от Пирдоп (бъдещ съпруг на Славка), Стоян Каблешков от Копривщица (брат на Тодор Каблешков) и др., я избират за секретарка със задача да води шифрованата кореспонденция и да посещава затворите и консулствата. Около нея се създава женска революционна група с ядро учителките Люба Кюпева от Велес (по-сетне съпруга на д-р Вл. Руменов), Янка Каневчева от Охрид (любима на Г. Делчев, по-сетне Михаил Герджикова), а известно време и Амалия Примджанова, по-сетне съпруга на Климент Шапкарев и майка на проф. д-р Петър Шапкарев. Като надзирателки на пансиона първите три създават събирателен пункт за оръжие и боеприпаси, като подготовка за наближаващото въстание. Същевременно организират събиране на парични средства за нуждите на организацията – чрез лотарии, посещения на празници, сватби, имен-ни дни и пр.

Специално Славка участва в описването на организационния бюлетин „Свобода или смърт“, ръкописен, хектографиран от трите учителки. Редактор е Пушкаров, а краснописец – Славка. Всички учители и учителки са се упражнявали в стрелба с безгласни пушки при излети в околията. Под дрехите си пренасяли разглобени пушки до близките села за четите. Пред самото въстание Пушкаров заминал за България, откъдето повел чета и минирал жп линии и пр. Заместник в работата му става Славка, подпомагана от другите. Тя става ключът на връзките между града и селото.

След потушаването на въстанието заминава за родния си град, но през Солун, изпратена от колегите си да пренесе  динамитни патрони и оръжие. На гарата бива обискирана и арестувана, после дадена под съд, осъдена и след буря от протести в България и чужбина изгонена в България. На процеса в Солун, в присъствие на огромна и отбрана публика и видни представители на световния печат, тя се държала юнашки, готова да бъде и обесена, във връзка с което поръчала да й донесат най-хубавите й дрехи.[1]

(КЦ)

Янка Каневчева

Янка Каневчева

Родена в Охрид в 1878 година. Каневчева влиза във ВМОРО и участва в революционната женска група на учителката Славка Чакърова-Пушкарова от Струга, заедно с Люба Кюпева от Велес и Амалия Примджанова, по-късно съпруга на Климент Шапкарев.

Тя е любима на Гоце Делчев, като след смъртта му се жени за Михаил Герджиков.[2]

(Уикипедия)

Анастасия Узунова, Oхрид

Първата влязла в организацията в града охридчанка, майка на безсмъртния войвода Христо Узунов и на илинденския герой Антон Узунов – Анастасия Узунова. За нея може много да се разказва, но ще се ограничим със следната обща характеристика: тя е родоначалник на женските организационни групи. Надарена с изключителен дух на революционерка, тя е участвала във въоръжаването на първата организационна чета в Охридско под войводството на Тале Горанов.

Заедно със съпругата на директора на училището Василка Андрей Христова, качени на файтон, те пренесли патрондашите с патрони и други бойни принадлежности, скрити под роклите чак до велгошкия манастир „Св. Петка“, където чакала четата без оръжие, и преминали турския контрол край града като поклоннички с големи свещи в ръка.

Заедно със сина си Христо присъствала при заклеването на четата като представителка на организираните от нея жени. Най-вълнуваща и правдива характеристика на Анастасия е дал синът й Христо Узунов в предсмъртното си писмо: Моля нарочно поздравете любезната ми майка, която никога не съм забравял от ума си, защото тя ме направи такъв“. [3]

(КЦ)

Жените в Охрид

След заминаването на Славка за Скопие, начело на жените в Охрид застават Василка Размова, като председателка на неделното женско училище, и Поликсена Мосинова (по-сетне Попандова), подпомагани от цялата група учителки, които споменахме. За тия две учителки и особено за тяхната главна помощничка Клия Самарджиева би трябвало много да се говори, но няма място тук. Ще разкажем бегло за един подвиг на всички учителки и на техни помощнички от народа, който е вълнуващ. Това е организирането на болница за ранени и болни четници, прииждащи тайно в града за лечение. Празната двуетажна къща на семейство Андроник Скопакови, бивша митрополия през време на митрополит Синесий. бива почистена и обзаведена като болница с пожертуванията на най-доверените членки на организацията: дюшеци, завивки, съдове и други прибори, както и платна от чеизите за превръзки. Тайната се пази дълго време. Учителките непрекъснато дежурят на смени край ранените като болногледачки и санитарки. Те са и готвачки, и перачки. Притокът на ранени наложил да се използва и част от къщата на покойния войвода Методий Патчев. Но лекар не посмели да извикат, за да не узнае властта, и си служат с народни цярове и елементарни средства от аптеката. Всички верни граждани помагат с пари и продукти за издръжка на болницата. При пълна тайна приемат най-после далекува ранените градският лекар – арменец и новодошлият случайно от Битоля охридчанин д-р Патчев, хирург. Но най-после властта узнава, втурва се в болницата и арестува учителките. Започва разпит. Учителките се оправдават с чисто хуманните си чувства за страдащите без разлика на вяра и народност. Каймакаминът Мехди бей, албанец, се трогнал и похвалил благородните жени, подарил две лири за болницата и наредил да се даде на ранените пълна медицинска помощ и храна за негова сметка. Това траяло цели три седмици, докато пристигнала английската мисия на Балканския комитет начело с Едуард Бойл с цял санитарен екип и поел всичко в свои ръце.

Имената на родолюбките: Поликсена Мосинова, Клия Самарджиева, Аспасия Каневчева, Фания Шулева, Флора Митева, Елена Кацкова, Флора Лещарова, Хрисанта Мискарова, Царева Бутенкова, Атина (Анета) Шахова и вероятно още други, за които в момента нямаме данни.[4]

Организацията на жените в гр. Охрид

Предоставя повече детайли.
Част от Русински, Н. П. Принос към историята на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация (градивен период) за времето 1900-1903 год.,

Нейната вeра беше правдата, любовта, истината
и свободата, а удоволствието беше борбата.
Тиха като мравка — работлива като пчела.
Тя в просветата се бореше с мрака
и тъй разнасяше семето на свободата по градове и села.

Когато за пръв път аз участвувах в едно събрание на революционния комитет на Охридската градска организация, между присъствуващите членове на комитета: Андон Кецкаров учител, Наум Чакъров учител, Наум Цветанов учител и Наум Златарев. В заседанието и разискванията ни участваше и една млада едвам на 20 годишна възраст жена също учителка. Това беше ръководителката на зараждащата се организация на жените — Константинка Евт. Настева Бояджиева. След многото въпроси, разисквани най-сериозно, подхвърлиха се и некои шеги, като напр. след Освобождението на Македония, на жените какво ще дадеме? Некои от участващите в заседанието беха чели книгата от социалиста Август Бебел: „Жената днес и утре“ и иронизираха съдържанието й. Аз обаче бех идеен и принципален защитник на прокараните идеи от автора й Авг. Бебел и тука застанах на страната на жените. К. Б. не на шега се присъедини към моите обяснения в защита на жената. Тя съзнаваше ролята на жената в съвременното общество. Тя се грижеше за поддържане живота на стари родители, издръжка в училище на по-малък брат. Тя беше живота на престарели родители, тя беше огнището и огъня на някогашната богата фамилия в лицето на нейните родители, които доживяха да делят залъка си с последната си дъщеря.

Организацията на жените в Охридско, специално в гр. Охрид, е плод на организацията на мъжете. Тя захваща своя живот след 1900 година. Първоначално между жените учителки и ония на мъжете учители, най-ревностни изразители на революционни и идейни подвизи са ония от тех, които не са свързани семейно, именно учителките: Василка Размова, Поликесна Мосиюва, Клия Самарджиева и Константинка Е. Н. Бояджиева. Последната от тех беше свършила образованието си в България и носеше своите най-добри впечатления от живота на свободния българин.

Тая четворка от учителки, подобно на мъжете в Охрид си поставиха за цел да създадат организация на жените, която да бъде в основен контакт с революционната организация на мъжете и в помощ на тех. Владиката Методий обаче като да схвана опастта от четирите учителки и побърза да ги раздели. Мосинова изпрати в гр. Пехчово за учителка, Сагарджиева в с. Вехчани, Стружко. Василка Размова боледуваше от туберкулоза, но решила да отдаде и последните си сили от живота на делото за свободата на своя народ, постоянствуваше до последната си минута от живота. Оставаше за работа между жените Константинка Ев. Настева Бояджиева и в нейна помощ -Шахова и Фл. Георгиева.

Агитационната и организационна работа на жените, в голема степен беше улеснена понеже те копираха действията на мъжете.

Първоначално работата между жените по единично, който начин на действие трая доста време докато се създадат организационни ядра, понеже характера на техната домакинска служба на семейството не позволяваше масова работа.

Те покръстваха членките си под най-голема строгост — под страх на убийство при случай на измена, отказ или предателство. Тая частична революционна работа се вършеше главно отъ К. Е. Н. Бояджиева и В. Размова докато организацията стана по-многочленна и се наложи определяне на десетнички и групови началнички. Жените си определиха малък членски внос колкото за поддържане на организационната връзка. Некои от тех дори сполучиха да се снабдят с оръжие, с което аз съм упражнявал на стрелба с предварителна подготовка с прицелване на огледало.

Общо е мнението на учените, че жената по природа е с меко сърдце — с благ характер изобщо. Но погрешна е тази мисъл. Условията при които живеем не правят изключение в по-мека форма за жената, а са по-угнетающи за нея. Неравенството й с мъжа пред законите на страната, неравенството й с мъжа в семейния живот, понесла тежкия кръст на майка, възпитателка и домакиня, жената най-после потърсва изход за по-добър живот от това си положение, било заедно с мъжът си рамо до рамо, било сама и против него.

Жената се нуждае от съзнанието за нейните права— дайте й го, тя е великолепна агитаторка и организаторка на революции.

В Охридско и другаде.

Предназначението на организацията на жените беше чисто благотворителна по форма и търпима от властта. Обаче по съдържание тя беше революционна, тъй като тя подпомагаше не само бедстващи хора в града (със събирани средства благотворително), но с тия средства се поддържаха и нелегални хора и четниците, а най-много ония които заемаха специална служба в организациата, изоставили къща, стари родители, жена и деца а пр., като напр: куриери, доставчици на оръжие, укриватели на нелегални, попаднали в затвора и др. Това й положение на организацията на жените я поставяше в нелегалните. Организация, в която не вземат участие и жените или се укрива всичко от тех, не постига никакви реални революционни резултати. Лансираните си мисли аз ще подкрепя с факти от живота и развоя на организацията на жените в Охрид, от възстанието и по време на вьзстанието 1903 год.

До възстанието жените в гр. Охрид имаха 17 групи с всички поддъления както в революционната организация на мъжете, с повече от 300 активни члена и една помощна организация каквито могат да създадат само жените — от деца на различни възрасти от двата пола.

20 юлий 1903 година.

Нека ги видим на другия ден на възстанието. На 21 юлий сутринта рано три млади жени учителки, без никаква походна подготовка, за да не привлекат вниманието на хората през където ще минат, те дори и хлеб не биха си взели..

Те отиваха с голи ръце на полето из смъртта. Ще вземат оръжие — си мислеха те.. „Там в четите е сладко и безболезнено да се мре“. Те и трите беха едничка надежда и утеха на стари и немощни родители. Те ги оставяха на произвола на съдбата, на гладната смърт и без помощ при победното им издихание. Да, делото жертви искаше и дадоха първо своите родители. Некои дори и не се обадиха на своите родители, за да не бъдат възпрепятствувани. Когато излизаха вече, на Атина Шахова вьздействаха и я спряха от път, но другите две продьлжиха да вървят. Слезоха по край езерото и през урската махала, с маршрут монастиря „Св. Петка“ и към с. Велгощи. През турската махала видоха по стени-“На некои къщи позиви на турски, гърцки и българки езици, с които се канеше турското население да пирува, че християнския народ възстава само против царската власт и против лошите порядки в Турция, че свободата ще бъде обща за всички и пр. Нашите скромни революционерки ни най-малко не мислеха че турците ще се вразумят от отправения апел към тех за мир и братство в този решителен момент — когато до вчера колеха като овце мирния християнски народ. Те отиваха в с. Велгощи да се присъединят с некоя от районните чети или селската такава. Но когато наближиха под селото, те чуха пушъчни гърмежи, срещнаха бягащи към града, голи, боси, с разрошени коси ранени жени и деца. Видеха пушъците и пламъците на горящето село. Опомниха се, че на тех предстои един високо хуманен човешки дълг-да извършат пред олтаря на великото дело.

Да се върнат в града да потърсят пропъдените от опожарените им жилища, да им дадат подслон, да ги облекат, да ги обуят, да ги нахранят, да ги утешат, да ги окуражат, да превържат раните им, да направят постилки и покривки и за по-дългото им престояване в града подслон.

Върнаха се и без никого да питат, туриха ръка на българските училищни помещения, обявиха ги за болници. (Пък и защо ли да питат, те възставаха против всички законни и незаконни порядки в турската държава). Те станаха управителки на болници, станаха лекарки и милосердни сестри. Облякоха бели престилки, поставиха си на левия ръкав червен кръст и веднага туриха в действие пчелинския кошер на 17-те женски групи и малкия рой от различните възрасти деца от двата пола момчета и момичета. Образуваха се грамадни складове от дрехи за двата пола, мъже и жени на различни възрасти, за болни и здрави.

Писаха в Битоля до еврспейските консули да ги вземат под закрилата си, да им се притекат на помощ материално, със санитарни материали и лекарски персонал, за запазване живота на изпъденото население из опожарените му жилища, да ги нахранят и облекат, да лекуват болните и пр. и пр. По тактически съображения градовете Охрид и Струга не възстанаха.

Това е проявлението на жените, в град Охрид още в първия ден от въстанието.

Едно щастливо съвпадение с проявената самоинициатива на нашите скромни труженички става с Иван Нелчинов и секретаря в Митрополията Лев Огнянов, които отиваха да явят на владиката, че нощес в два часа е обявено народното възстание и да обмислят как и по какъв начин да се съобщи на каймакамина още рано сутринта.

Каймакамина Мейди Бей беше албанец по народност, от племето Тоски, високо интелигентен и благороден човек. Никакъв фанатизъм у него нямаше на човек от господстваща нация. Тъкмо когато уговаряха нашите вестители заедно с владиката, каймакамина изпрати едно заптие да повика влздиката. С това се улесни въпроса за посещението от владиката на каймакамина. Каймакамина искаше да знае дали възстанието нема да се развие и в града и дали възтаниците нема да посегнат на мирното турско население.

Владиката и каймакамина си дадоха взаимно задължение, че в града няма да се посегне на живота нито на един мирен гражданин, било от турска страна, било от страна на възстаналия народ. Дадените задължения от двете страни беха обявени чрез глашатай и народа се успокои, разбира се относително спокойствие, никой не можеше да гарантира пълно слокойствие, ако преодолее страната на възстанието, защото в града имаше такива турци катили, на които личеше по ръцете и по лицето им християнска кръв. Войските не се подчиняваха на задълженията на каймакамина. В същия ден или утрото, той вид импровизираните болници, виде какви грижи се полагат от непитки жени в лекарската професия за спасяване живота на изпъдените от опожарените им жилища, ранени и болни, той се удивляваше от голямата благоворителност на хората от бедния град Охрид и не опречи никому за проявените чувства на състрадание на даваните материална и морална помощ към пострадалите. От селата потоци от деца, жени и старци пристигаха.

Не стигнаха училищата за болници. Отвориха се болници и в частни къщи, като например къщата на братя Узунови, Христо, Антон и Ангел. Първите двама братя беха четници, а къщата им болница. Това не е едничкия пример, те са много, но аз няма да и изброявам.

Целия град, населен с християни, приличаше на болничен лагер.

Силата на организацията се чувствеваше. Сплотеност, дисциплина, материални, морални и лични жертви се даваха от всички за изкупването на свободата.

„Лекарките“, които поеха инициативата и риска да открият болница в Охрид, при болните се хранеха и спиеха за да бъдат във всеки случай в услугите им.

Множество моми и млади булки жертвуваха чеиза си за болните, ранените, голите и останали в нищета. Тъй продължи работата на жените в град Охрид, с упорство до себеотрицание, близо три месеци време, до пристигането на един помощен английски комитет с целият си санитарен и лекарски персонал, наричан „Броисворд“. Той и други помощни и санитарни комитети раздаваха на пострадалото население пари и добитък.

Към края на месец септемврий, пожарът на възстанието, т. е. самото възстание угасваше вече, обаче по запустялите опожарени селища все още беше мъртвило. По запустялите предишни жилища, сега опожарени пепелища от жестокосърдечния неприятел, жив човекъ се не виждяше, нито кучешки лай напомняше, че тук е кипел живот на един работлив пастирски и земледелски народ, в предреволюционния си живот.

Застъпиха се големите държави (виновници за робското ни положение) да се тури край на преследванията на християнското население, като се даде амнистия и на възстаналите с оръжие в ръка против турската държава, за извоюване свободата и независимостта на Македония и Одринско. Амнистия се даде, четите беха поканени да предадат на турските власти оръжието си, но един малък процент от взелите участие в възстанието, но мирни граждани и селени до 20 юлий (Илинден), не направиха това удоволствие да предадат оръжието на турските власти или гърко-турския комитет, който беше съставен да събира оръжията. От старите четници едва ли се намери некой да предаде оръжие. Всички сочеха за виновници войводите на четите, чийто имена „редко знаеха“, че им са прибрали оръжието. Властта разбираше всичките мъдрувания на завръщащите се довчерашни четници, но амнистията беше дадена и требваше амнистираните да се освободят и отдадат на мирен труд, гражданите в града, селяните в предишните селища, да отидат и създадат отново живот.

Но що стана с управителките-лекарки и милосердни сестри, на импровизираните болници? Те си изиграха ролята пред олтаря на великото дело за свободата до прекратяването на възстанието и след предаването работата на чуждите помощни и санитарни команди и комитета по подържането понататък нуждаещето се селско и градско население. Те напуснаха родният си град със скръб и заминаха другаде да търсят прехрана за себе си. Поликсена Мосинова замина в Кавадарци, където не беше възстанало населението, а Ев. Н. Бояджиева в България. Тя беше назначена за учителка след 15 октомври същата година в с. Скръзена, Орханийско.

Тия скромни труженички никога не парадираха със заслугите си към своя народ. Поклон пред светлата им памят! [5]

Мара Егренка, Битоля

Съпруга е  на организационния терорист Нечо Егренец, по произход от битолското село Горно Егри. Изключително смела, твърда, най-доверено лице на Комитета. Пренасяла е оръжие на комитите, придружавала ги, разузнавала, укривала. Веднъж носейки разглобено оръжие под роклята си, пада й една част от пушката. Наблизо минават турци-заптиета. С изключително самообладание, тя кляка и покрива с роклята си падналата част. Турците се притичват на помощ, но придружаващата я жена им виква предупредително: „Немой, аго, и вие сте от майка родени… Жената ражда!“ Турците се стъписват, поплюват във въздуха, за да не урочасат родилката и за да бъде детето успешно родено, и си заминават.

Друг път е било необходимо да се отнесе оръжие на готвещите се четници начело с Параскев Цветков, бъдещият войвода на Битолското поле, за да заминат в планината, но в момента скрити в църквата „Св. Неделя“, намираща се край входа на града и пред битолските гробища. Понеже пред църквата имало колджии, които обискирали всеки излязъл гражданин, не било възможно да се мине лесно. Мара Егренка, придружена от майката на войводата Георги Сугарев, нейната дъщеря Кифка и дъщерята на Егренка – Ветка, тръгват към гробищата на „Св. Неделя“ с пшеница и кошница с ритуалните принадлежности, целите в траур. Но в кошницата под пшеницата носели патрони и други бойни принадлежно-сти. Мара Егренка минала за жена, на която й е умряло дете, и плачейки тихо и убедително, успяла да заблуди турците, и да стигне до църквата, където чакали нелегалните, на път за Смилево.

След въстанието, през 1905 година в българската махала „Енимаале“, в къщата на Бейковци избухва бомба при пренасянето й в кош с тор, продънил се от тежестта на бомбите. От експлозията бил разкъсан синът на Бейковци и училищният слуга Китан. Мара веднага изтичала на местопроизшествието, прибрала бързо в престилката си неексплодиралите бомби и ги скрила на тайно място. После заедно с учителката Василка Стефанова, по-сетне Попхристова, убедила жената на Китан да отрече, че загиналият е нейният мъж, тъй като в него били намерени от турците ключовете на училището, та да не пострада то. Китаница победила ужасната си мъка и хвърляйки вода от вадата върху сърдечната област, издържала изпитанието.[6]

(КЦ)

Коца Хаджова, Струга

Груповата и героична акция на народните жени, ръководени от учителката Коца Хаджова, през годините 1902-1904. За нея войводата Милан Матов пише в спомените си: „Тя бе една рядко предана учителка… Десетници й бяха Доля Бамбалова, Фания Бендова, Пара Пацулова, Мара Мечкарова, Мара Китанова… На самия ден Илинден и двата дни след като целият град беше затворен и стружани и стружанки прибрани в къщите си поради пълните с башибозуци и войска улици, гледаха и слушаха голямото сражение отсам реката, в с. Ташморунища. Жените от горните групи носеха непрестанно колани с патрони, по два, даже по три пъти на ден до с. Мороища (40 минути далеч от Струга), като си пробиваха път през улиците, през Мороишкия мост и през редиците на аскера и башибозука, които непрестанно мъкнеха ранени. Това бе истинска решителност и дързост… На третия ден Хаджова ми разказа следния трогателен слу-чай: В групата на Фания Бендова била организирана Ташка Митрева, която имала едничко дете на две години. Детето било много болно, но въпреки това Ташка отишла да пренася патрони заедно с другите, ако и да получила разрешение да остане при детето си (мъжът й бил на чужбина). Ташка оставила детето си на грижите на едно комшийско момиче и заминала да изпълни дълга си. През това време детето починало. Вечерта тя го намерила вече изстинало… Без да губи време, заедно с десетницата Бендова го занася в черквата, повиква попа, опяват го и го закопават в гробищата, които са също там. А заранта, рано още, заедно с другарките си отишла да носи бързо писмо за с. Вехчани. Бендова разправяше, че Ташка й казала: „Ако умре – умрело, що да прайме сега? Малу ли братя умират онаму“ и посочила с ръка по посока на сражението, а от очите й текли сълзи.  Пред това жертвоприношение на майката ние можем само да се преклоним.[7]

(КЦ)

Жените в Костурско

Масовите акции на жените са внушителни. В дневника си Чекаларов разказва подробно как жените следят движението на аскера, как вървят пред четата на разстояние и следят каква опасност може да я заплаши, а през зимата вървят след четата и заличават следите й по снега, поради което биват жестоко бити от аскера.[8] При всички насилия те масо во отиват в града при консулите да се оплакват и нищо на света не може да ги разпръсне, докато не постигнат целта си. При изгарянето на с. Смърдеш, родното село на Чекеларов и Кляшев, най-много жертви са дали жените, които водели ръкопашен бой с башибозука.[9] От 83 избити в селото 37 са жени, останалите – старци и деца. Само едно семейство Гульови е дало седем жертви, от които шестте са жени. В ръкопашния бой взема участие и сестрата на Чекаларов – Зоя, която била тежко ранена при отбраната на друга жена, насилвана от аскера.[10]

(КЦ)

Търпена Попдимитрова

И тук (в Костурско) жените били организирани в женски дружби. Техен водач е била учителката Търпена Попдимитрова от с. Шестеево, но на работа в Дъмбени. Тя е била една от най-будните и най-ревностните деятелки на организацията, главен помощник на Чекаларов. Костурчанки били организирани на малки групи, всяка от които предвождана от чаушка – някоя безстрашна жена. Под тяхна команда, от септември 1901 г. до 14 октомври 1903 г. те са пренесли с хиляди писма по всички краища на околията въпреки заплахата, че всеки писмоносец ще бъде застрелян. Чекаларов в дневника си разказва как дошъл аскер заедно с един лекар грък – Беледие; почнали да бият поляка Мелко. Жените, които били по гумната, грабнали колове и взели да бият аскерите и доктора. А когато все пак аскерите завлекли Мелко към Костур, тръгнали след тях, хвърляйки камъни подире им, без да се страхуват и от насочените към тях пушки. Били жестоко бити, но отървали Мелко.[11]

(КЦ)

Тота Дончева

Тота Дончева е родена в 1880 година в Карлово, който тогава е в Източна Румелия. В 1896 година завършва Пловдивската девическа гимназия и е назначена за учителка в Чепеларското начално училище. Тук с нея се свързва началникът на революционния пункт на ВМОК в града Вълчо Сарафов и я привлича към революционното дело. Дончева подпомага значително организационната дейност на Сарафов и става негова заместничка. Използва псевдонима Евгений. В 1900 година извезва знамето на Родопския революционен район.

След убийството на Сарафов през януари 1901 година Дончева е временно натоварена от ВМОК с управлението на революционния пункт. С идването на новия ръководител Константин Антонов през февруари същата година тя става и негов помощник и член на околийския революционен комитет с псевдоним Тодор. През октомври 1901 година е преместена като учителка в Хвойна и е разследвана за революционна дейност и участие в Аферата „Мис Стоун“. В началото на 1902 година се връща в Проглед и отново става секретар на революционния пограничен пункт, и когато през май Константин Антонов напуска Проглед Тота Дончева отново оглавява пункта, но за революционна дейност е интернирана от властите в родния си град, а през септември назначена за учителка в Айтос.

В края на 1904 година Тота Дончева се омъжва за дългогодишния си сподвижник Константин Антонов и заминава с него за Скопие с мисия на Върховния комитет. След недоразумения с дейците на ВМОРО и преследвани от властите се връщат в България и се установяват в Стара Загора.[12]

Умира на 8 октомври 1959 година в Стара Загора.[13]

(Уикипедия),

повече информация държавни архиви, Тота Дончева Антонова – Стара Загора – общественичка, ДА-Стара Загора, Ф. 674К, 4 а.е., 1955-1955

Анастасия Балтова

Балтова е родена в 1872 година в град Битоля, тогава в Османската империя, днес в Република Македония. В 1890 година завършва Солунската българска девическа гимназия като стипендиантка на Българската екзархия и става учителка в българското педагогическо училище в Сяр. От 1892 година преподава в прогимназията в Неврокоп. Жени се за дееца на ВМОРО Илия Балтов и под негово влияние се включва в революционната дейност, като изпълнява куриерски задачи от Яне Сандански, Таската Серски, Александър Буйнов и други. Работи активно сред жените в женското дружество „Ученолюбие“. След войните живее в Неврокоп. В 1922 година се преселва в София, но след смъртта на мъжа си в 1927 година се връща в Неврокоп, където работи като учителка. Умира в 1957 година.[14]

(Уикипедия)

Екатерина Илиева Дукова

Екатерина Дукова е родена около 1850 година в Неврокоп, тогава в Османската империя. Баща ѝ Илия Дуков е дълогодишен председател на неврокопската българска община, а брат ѝ Атанас Дуков е военен деец и революционер. Екатерина Дукова учи в родния си град и в 1867 година става първата учителка в новооснованото Неврокопско девическо училище. В 1870 година заедно с братовчедка си Елена Дукова основават женското дружество „Ученолюбие“ и Екатерина става негова председателка. В 1873 година е сред основателите на учителското дружество „Просвещение“. Дукова пише във вестник „Македония“ на Петко Славейков, кореспондира с Николай Тошков в Одеса, който издържа девическото училище в Неврокоп.[15]

(Уикипедия)

Маслина Грънчарова

От с. Загоричани, Костурско. Тя е не само знамевезка на Дъмбенското знаме заедно с учителката Елена Янакиева и на Загоричанското – сама, но е била дълго време главен ръководител на района. Като такъв е посрещнала ревизията от страна на Гоце Делчев, а по-сетне и на Борис Сарафов в навечерието на въстанието. Лежала е многократно в затвора в Корча, движела се въоръжена с четите и проявила организаторски дар. На Илинден развяла избродираното от нея знаме на кон, редом до централния войвода, подобно на Райна Княгиня край Бенковски. Но вместо да разказваме сами, нека чуем малки откъ-си от нейните неподредени автобиографични бележки:

„От 1890 г. до края на Илинденското въста ние моята дейност се изразява в услуга на тези, които са носели пушки. Чети посрещахме, хляб носихме, на избягалите от Иванчовата афера къ-щи ангажирахме – да се скрият от нападение. Моята дейност, когато бях свободна, бе за други, не за мене… Преди Илинден станах центрова връзка между войводите и районните началници. Такава останах и занап-ред във всичкото наше Костурско…“.

В тая рамка на най-скромни думи („моята дейност бе за други, не за мене“) е затворена една огромна дейност, за която ще разкажем при друг случай.[16]

Малко хора днес, са чували името на Маслина Грънчарова. За делото и напомнят няколко страници от нейните неподредени биографични бележки, както и скромна паметна плоча в гр.Криводол, поставена през 1997г. от ВМРО-Враца. Изследователите на борбите на македонските и тракийските българи обаче са единодушни, че тя заема едно от първите места сред жените героини в освободителнoтo движение.

Маслина Грънчарова е родена през 1875 г. в с. Загоричане, Костурско. Включила се рано в редовете на ВМОРО, дълго време тя е главен ръководител на района. Като такъв е посрещнала ревизията от страна на Гоце Делчев, а по-сетне и на Борис Сарафов в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание. Лежала е многократно в затвора в Корча, движела се въоръжена с четите и проявила организаторски дар. Заедно с учителката Елена Янакиева е знамевезка на Дъмбенското знаме, а по-късно сама извезва знамето на загоричанските въстаници. Когато на 2 август 1903 г. в Костурския край е прогласено въстанието, в Загоричане Маслина Грънчарова развяла избродираното от нея знаме на кон, редом до централния войвода Манол Розов, подобно на Райна Княгиня край Бенковски.

Знамето от с. Загоричане е представлявало зелен плат, окантуван от всички страни с ширит в цветовете на българското държавно знаме. Четирите му ъгъла завършвали с пискюли от същия цвят. В средата на лицевата му страна се вижда изправен разярен лъв, държащ в предната си дясна лапа ятаган, а в лявата — пушка. Над лъва под формата на дъга е изписан девизът , „Свобода или смърть”. Долу вляво – „20 юли 1903 г.“, а в средата -„Загоричени“.

След разгрома по неведоми пътища то е пренесено в пределите на Княжеството. Дълги години стояло скатано върху саркофага с мощите на Гоце Делчев в Илинденския дом. Доскоро се предполагаше, че знамето е пренесено заедно с тленните останки на Гоце Делчев и други материали, свързани с неговото име и дело, в Скопие. Остава да се мисли, че тази светиня все още се намира в столицата ни или ако е пренесена, е унищожена като свидетелство за българския характер на въстанието.

За своята дейност Маслина Грънчарова разказва: „От 1890 г. до края на Илинденското въстание моята дейност се изразява в услуга на тези, които са носели пушки. Чети посрещахме, хляб носихме, на избягалите от Иванчовата афера къщи ангажирахме – да се скрият от нападение. Моята дейност, когато бях свободна, бе за други, не за мене… Преди Илинден станах центрова връзка между войводите и районните началници. Такава останах и занапред във всичкото наше Костурско…“.

Маслина Грънчаров подобно на хиляди други бежанци от Македония, намира спасение в свободна България. Тя завърши живота през 1957 г. във врачанското село Криводол /сега град Криводол/, отнасяйки със себе си спомена за една отминала епоха. Епоха на невероятни събития и велики личности.

Гробът и е увенчан с великолепна нейна снимка, с комитска униформа и оръжие в ръка. [17]

Фроса Порожанова

През 1873 г. няколко учителки от Кюстендил и народната акушерка Фроса Порожанова учредяват към местното читалище женско дружество „Майчина любов“. Състои се от 11 членове и е под предцедателството на Й.Манова. След Освобождението, през 1882 г., то възстановява дейността си.

През 1896 г. е учредено второ женско дружество „Милосърдие“ с цел подпомагане борците за освобождение на Македония от османско владичество. Чрез изнасяне на вечеринки, музикални програми и пиеси се събират средства за бежанците и поробниците от Македония. След временно прекъсване по време на войните, през 1920 г. дружеството се възстановява и успява да просъществува до 1934 г. Фроса Порожанова е силна българка, която еднакво добре се справя като майка с деветте си деца(доведени и заварени), като народна лечителка и баба-акушерка и като бунтарка срещу османските владетели и гръцките владици, за което е осъдена на смърт. Спасява я умението да лекува и доживява до 92-годишна възраст.[18]


[1] Данните са получени направо от Славка Чакърова, записани от мен и се намират у мен. ( от Църнушанов ще са в архива)

[2]Герджиков, Михаил. „Спомени, документи, материали“, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984.

Макдермот, Мерсия. „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978

[3] Данните са от самата Аспасия. Подробно събитието е описано и от Стефан Аврамов в книгата му „Героични времена“, т. 1.

[4] Майски, Н. К. Мехди бей и Охридската болница. -сп. „Илюстрация Илинден“, кн. 73-74.

[5] Част от Русински, Н. П.  Принос към историята на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация (градивен период) за времето 1900-1903 год., от http://www.promacedonia.com/rami/nr/

[6] данните са от тогавашния битолски окръжен войвода Георги Попхристов и неговата съпруга – учителката Василка Стефанова, очевидка на събитието.

[7] Матов, М. Стружанката в революционната борба. – В: Сб. „Илинден“, 1903-1922, изд. д-во „Вардар“, София, с. 70-73.

[8] Сп. „Илюстрация Илинден“, кн. П 6, с. 12.

[9] Сп. „Илюстрация Илинден“, кн. П 6, с. 12.

[10] Дневникът на В. Чекаларов е разшифрован, преписан на машинопис и се намира в архива на БАН. Цитираните извадки от него се намират на страници 87, П 5, 158, 180-181, 206.

[11] дневник на В. Чекаларов, с. 150-153.

[12] Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр.51-60.

[13] Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация . Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 51.

[14] Енциклопедия Пирински край, том 1, Благоевград, 1995, стр. 59.

[15] пак там стр. 296.

[16] Василев, Сп. Една героиня в македонското освободително движение. – в. „Македонско знаме“, юли 1946.

[18] Кюстендилки В Националното Движение За Освобождение На Македония -  Йорданка Янчева,  Екатерина Керемидарска

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s